Димитър Димов - Поручик Бенц

В това състояние на духа Бенц изяде остатъка от сандвичите в трапезарията. Гладът е удивителна нужда, която заявява правата си дори в най-напрегнати моменти. Бенц се беше вече значително успокоил или поточно примирил. Пълната и внезапна загуба на Елена имаше тая ценна страна, че го спасяваше от мъките на съмненията, в които би изпаднал, ако узнаеше за отношенията й с Лафарж постепенно. Нищо не е по-безплодно и същевременно по-мъчително от разсъжденията на ревност, подхранвана от неясни доказателства. Бенц познаваше вече, макар и за кратко, това състояние, та се утешаваше горчиво и в характера на мислите, които минаваха през главата му преди малко, строеше планове за бъдещия си живот без Елена… Да, Бенц щеше да живее без нея и в безплътна дружба с призрака й да чака старостта. Щеше да следи съществуването й и да й се притича на помощ винаги когато имаше нужда от себеотрицанието му…

Едно внезапно иззвъняване прекъсна мислите му. Бенц се изправи трескаво. Кой можеше да бъде? Елена, Лафарж или някой от слугите? Докато се питаше безпомощно, звъненето се повтори, тоя път дълго и настойчиво. Бенц се сети тревожно, че бе забравил да угаси електричеството в салона. Това сигурно даваше повод на оня, който звънеше, да предполага, че в къщата има някой. Бенц реши да почака.

Ако бяха Лафарж или Елена, можеха да му дадат някой условен сигнал — едно слабо извикване например, по което да ги познае. След малко тая мисъл му се стори глупава. Можеше ли да допусне, че след преживяното Елена ще го потърси първа? Колкото за Лафарж, той бе излязъл едва преди четвърт час. Каква нужда имаше да се върне тъй бързо?

Най-правдоподобното бе да мисли, че звънеше някой от слугите. Но в такъв случай дори ако не отвореше, те можеха да влязат пак, защото имаха свой ключ. Наистина те можеха да допуснат, че след като не се обажда никой. Елена и Лафарж са излезли, забравили да угасят лампите в салона. Работата щеше да е съвсем проста, ако неизвестното лице, което звънеше, бе Силви. Бенц продължаваше да има пълнодо доверие в нея. Но ако бе слугата? Това предположение накара Бенц да помисли отново за тъжното и неприветливо убежище на тавана.

Докато Бенц все още продължаваше да се колебае, се чу още едно позвъняване, последвано от бързи и много силни удари върху вратата на вестибюла. Същите силни удари, но по-глухи, се повториха и върху вратата на задния вход. Веднага след това чу трясък, който създаде впечатление за изкъртване на врата.

Всичко това се разви съвсем бързо и най-неочаквано.

Бенц нема време да предприеме нищо. Няколко секунди той остана напълно вцепенен, после инстинктивно постави ръката си в джоба, в който се намираше револверът му, и тръгна към вестибюла с късното вече решение да отиде на тавана. В тоя момент той бе загубил всякакво самообладание и действията му бяха сведени към най-прости рефлекси.

Вестибюлът бе осветен достатъчно през отворената врата от лампите в салона. Тъй като Бенц излезе от трапезарията, която бе тъмна, в първите мигове остана заслепен и не различи нищо. После очите му свикнаха със светлината и той съзна изведнъж, че пред него стояха зуави. Те бяха с червени шапки, с гълъбови шинели, с отвратителни маймунски лица, на които белотата на очите придаваше зловеща изразителност.

Няколко мига, вкаменен и немислещ, Бенц гледаше дулата на пушките им насочени в гърдите си. След това машинално измъкна револвера си и го насочи срещу тях. В един напрегнат, невероятно напрегнат миг Бенц видя как очите на негрите се разтвориха широко. Видя само това. После бе зашеметен от оглушителния залп на карабините, всред който се сгромоляса на пода.

Заувите нахълтаха във вестибюла. Един от тях се наведе и повдигна главата му.

Очите на Бенц гледаха неподвижно, с тайнствен, син блясък. После изведнъж тялото му се сгърчи, ръцете затрепераха, от устата бавно потече струя кръв.

Негрите мълчаливо наблюдаваха агонията.

Те с учудване забелязаха, че лицето на този едър, снажен „boche“ няколко мига преди смъртта замръзна в странна, почти щастлива усмивка.

Късно вечерта капитан Лафарж Пиер Жан влезе в кабинета на полковник Монталу, началник на разузнавателната служба при щаба на генерал Кретиен. Бледен, пожълтял и развълнуван от новината, която бе научил преди малко, Лафарж се спря пред бюрото на полковника и попита глухо:

— Господин полковник, лицето, което предаде убития германски офицер, не бе ли една жена?

Полковник Монталу недоволно повдигна плешивата си глава. Случаят бе маловажен и Лафарж можеше да направи справката на другия ден в определеното за доклад време. Но той не се разсърди, защото Лафарж бе най-добрият му офицер.