Любен Дилов - Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Много пушите, другарю Дилов.

— Много — въздъхна той искрено и веднага премина към елегантната си самоирония. — Има една стара циганска песен: „С лъжата храним децата, с тютюна тровим гайлето.“

Наистина беше великолепен!

— Бях я забравил. Става за писателски девиз, нали?

Той весело се съгласи — сега май и аз му се харесах, поне като събеседник, но то ме дораздразни. В края на краищата, ако аз действително съм той, можех да му кажа и съвсем други неща!

— Много пушите, другарю Дилов — повторих. — А имате десен бедрен блок на сърцето, и ляв хеми блок имате, подозират отгоре на всичко, че и някое кръвоносно съдче може да е запушено.

Той вече истински се облещи насреща ми и аз предвкусих собственото си тържество.

— Дайте ми една цигара де! Толкова стиснат аз не съм.

Той стреснато ми поднесе кутията си и чак при огъня рече „прощавайте“.

— Освен това — изфъфлих аз с цигарата в устата, докато я разпалвах с усилено смучене, защото беше влажна. — Освен това яко се преуморявате при това момиче, с което говорихте сега. А не го обичате, нали? Просто гъделичкате с него суетата си на остаряващ мъж!

Дадох му възможност да избухне — много ми се щете да го видя разгневен, но той ме подкани с фалшива ирония — леле колко гадна беше тая му усмивка!

— Говорете, говорете! Не е вярно, но е интересно за слушане.

— Отлично знаете, че е така. Отлично знаете и къде лежеше истинското ви щастие, което сам погубихте! Да ви кажа ли и как?

— Всеки има в живота си нещо, което сам е погубил — повтори той тъжния си опит да се защити. — Но едва ли съществува човек, който да знае къде лежи онова, което нарекохте истинско щастие. Аз не се смятам за нещастен, а това е по-важното, нали?

Изведнъж ми стана жал за него. Или… може би за себе си? Всичко, което се канех още да му кажа, улучваше и мен. Това рязко притъпи атаката ми.

— Впрочем имате ли бенка на гърба, в средата на гръбнака?

— Отгде да знам — смая се той. — Не мога да си видя гърба.

— Пък аз имах някога едно момиче… То ми каза, че съм имал такава бенка и обичаше да я целува.

За повече доказателственост посочих мястото на гърба си. Беше доста просташко от моя страна.

Очите му се размътиха в унеса на търсенето из спомените, после там се заизбистря някакво подозрение. Простак, рекох му на ум, забравя ли се такова момиче?

— Хей кой сте вие всъщност? — извика той в полуужас, явно бе си спомнил.

— Казах ви името си. Да продължавам ли или…

Бях осъзнал силата да бъдеш никой, а той се разтреперваше, щом само го поставеха под съмнение! Кимна ми неуверено. Не, наистина бе неподражаем в изтърпяването! Аз на негово място, макар все още да се смятах за по-добрия Любен Дилов, сигурно щях вече да съм се самоизгонил.

— Трябва да пазите сърцето си, другарю Дилов — посъветвах го коварно бащински. — И професор Белов ви го каза. А ето че се каните другата седмица пак да се унижите с едно пътуване, което е противно на цялото ви същество! Там ще говорите неща, които не мислите, само защото ви е страх от оня, който ви помоли да отидете…

— Не е от страх. Вие никога ли не сте правили разумни компромиси?

Предпочетох да не го чуя, макар че тази тактика е доста непочтена.

— … И ще се напиете после, и ще натискате някоя своя почитателка, за да видят и там хората какъв бляскав мъж сте…

Той пошушна в закъсняла и още по-жалка самозащита пред първите ми обвинения, които аз бях вече забравил:

— Аз обичам жена си. И децата си обичам…

— Вярно е — засмях се аз. — Но пак ще го направите, и ще продължите да го правите, защото сте един среден еротоман, както ви нарече оня ваш приятел, уж на шега, а вие не намерихте мъжество и на него да се обидите.

— Защото не съм такъв — рече той.

— Не сте, разбира се. Всичко това винаги е било бягство, едно смешно бягство от себе си и от липсата на самочувствие. Само жените ви дават за някой и друг час онова, което нямате куража да си поискате от обществото, макар да не ви липсват способностите. Така си е. А можехте да станете добър писател, другарю Дилов, можехте, ако не беше тая фалшива огърлица от разумни компромиси, която ви е стиснала за гушата, и ако не предпочитахте да бъдете добър мъж, вместо добър писател…

— Една поправка, моля! Не добър мъж, а добър гражданин.

Изненадах се откъде намери силици за възражението.

— Лъжете! Много добре знаете какво днес означава да си добър гражданин, впрочем то винаги е означавало едно и също.

— Но хората, ме уважават, и читателите ме уважават!