Любен Дилов: Ребро Адамово

Не посмя да поеме риска и да отправи кораба в обратния път. Вярно, с компютрите, с автопилота и основните астропилотски знания, които задължително притежаваше като член на космолетски екипаж, сигурно би съумял да се промъкне между няколкото малки черни дупки, които зееха по трасето, но не посмя. Преживяното и самотата внезапно и за дълго бяха сломили вярата му. Единственото, което смогна да направи пряко силите си, бе да изтегли кораба чак към седмата планета — каменна пустиня с редичка атмосфера, която и теоретически не би могла да има сериозна сеизмична дейност. Пусна кораба в стационарна орбита над екватора й, спря двигателите, изключи всички ненужни за един човек системи и се отдаде на отчаянието си.

Настъпилата безтегловност направи и душата му като че ли безтегловна. Не тъгуваше за никого поотделно, дори за жена си. Тя също бе се превърнала само в едното от загиналите другари, без които той самият след някоя и друга седмица щеше да загине. Изпрати решението си да остане около седмата планета, но помощ не можеше да очаква по-рано от три години — такава бе скоростта и на най-бързите им космолети. Три години! Три години самота в един обезлюден затвор! Крепеше го донякъде още единствено дългът да опази кораба, но след като вяло и безкрайно бавно се убеди в неговата безопасност на тази орбита, той се оттегли като мечка в бърлогата си, за да прекара своята зима в анабиотичен сън. Така щеше да избяга поне за известно време от самотата и новите цунами на отчаянието. Бе смятал себе си за стар космически вълк, но се оказа, че не го биваше за вълк-единак.

Когато с горчива себеирония съчини тоя каламбур по асоциация от вълците, се сети за кучетата. Бивши вълци, те не се нуждаеха от глутница. Едно куче, едно предано и топло същество, което можеш да погалиш, а то ще завира муцунка в теб и ще ближе приятелски ръката ти… Вероятно подобни съображения бяха накарали генетиците да създадат специална космическа порода кучета като противодействие на бездушната техника, заобикаляща жителя на Космоса от рождението, та до смъртта му. Дайлън ги познаваше от централната база — стражи, които по-ефикасно от радарите охраняваха с чувствителните си носове и уши базата срещу нашествия откъм близката джунгла. Зверове, като бици силни, които умееха да се справят с допотопно глупавите чудовища в тая джунгла, защото притежаваха маймунска ловкост и почти човешка интелигентност. Но зверове, които не пропускаха да отъркат приятелски хълбока си у всеки човек, минал край тях, да му кажат и няколко трудно разбираеми, но винаги гальовни думи. С това гениите инженери най-много се гордееха: кучетата им умееха да произнасят петдесетина кратки, несвързани в изречения, но смислени думи, самостоятелно и в отговор на вече близо двестате заповеди и съобщения, които безотказно разбираха. С ловки маймунски лапи и смъртоносно хищни нокти те всъщност приличаха на кучета най-вече със своята до смърт предана любов към човека, защото носеха иначе какви ли не чужди гени в клетките си, включително и човешки.

А с консервирани ембриони от такива кучета бяха снабдени всички разузнавателни космолети. И Дайлън с радостно вълнение, с единствената сянка на радост през всичките тия дни след нещастието откри, че другарите му са заложили за развитие два от тези ембриона, за да си имат на оная проклета планета допълнителни помощници. Скалата на родилната камера показваше, че остава още месец, докато от нея ще са способни да излязат двете пухкави, тромавички, по детски весели рожби на генното инженерство. Той дълго им се любува през окуляра на родилната камера и всяко тяхно помръдване доразбуждаше смразената у него надежда. Затова оттегляйки се в анабиотичната камера, той нагласи часовниковия й механизъм да го събуди след месец, когато ще може да вземе на ръце бъдещите си другарчета.

След месец сякаш целият му космически дом се напълни отново с живот. Дори размътеният от анабиотичния сън мозък на Дайлън се избистри необикновено бързо, та да не пропусне някоя процедура от изброените в инструкцията към родилната камера. Кученцата се спъваха с неукрепналите си краченца по пода, дращеха навсякъде, опитвайки ноктите си, тренираха гласчетата в ръмжене, боричкаха се. Заради тях той включи отново гравитационната система, иначе нямаше да се научат да ходят, размиваше им сухо мляко с витамини и минерали, което те бозаеха през биберончета, премина после на кашички и попари, а щом зъбчетата им заякнаха, започна да им подхвърля и късчета синтетично месо. Изобщо имаше си работа до гуша с тях, защото иначе му стигаше половин час да провери изправността на корабните системи и неговото положение в пространството. Компютрите вършеха безупречно задълженията си, а и долу нищо не се променяше по каменната пустиня, още повече че корабът заради стационарната си орбита висеше над един и същи отрязък от нея. Но Дайлън не се и интересуваше става ли нещо из другите краища на планетата. Изцяло бе погълнат от грижите си за кученцата, от възпитанието им. Блаженствуваше с тях, особено когато те заспиваха заедно с него, сгушени едно в друго на корема му. А когато те един ден започнаха да го побутват с лапички по краката и в резултат на неговите уроци да скимтят умолително: „Дайлън, мляко!“ или „Дайлън, месо!“, той усети, че май никога не бе изпитвал по-голямо щастие. Тия първи думи звучеха в гърленцата им повече комично, като „даймлек“ и „даймес“, но той се гордееше с постиженията на своите питомци и ликуваше при всяка нова дума, която те усвояваха.

Читать дальше