Любен Дилов: Ребро Адамово

Когато обаче при едно от многократните препрочитания сякаш за пръв път съзря настойчивата молба на откривателите на хомосинтезатора експериментът да бъде извършен непременно и независимо в какви обстоятелства, у него се разбуди чувството за дълг, онова чувство, което единствено още може да държи човека, свързан с живота, когато всички други връзки са отрязани. Корабът щеше да оцелее и без него; на тази орбита, с компютрите и автопилота не три, трийсет години щеше да чака своите спасители. Кучетата също вече не се нуждаеха от него, дори видимо им досаждаше. А тази работа с хомосинтезатора в края на краищата само той би могъл да свърши и бе длъжен да я извърши, защото тя стърчеше на видно място в списъка на научните задачи на експедицията и защото от гледна точка на изискванията ситуацията бе максимално благоприятна за експеримента. Така Дайлън взе решението си да седне някой ден в креслото пред двуметровия лъскав куб, самоубеждавайки се, че го прави като последно свое служебно задължение, за да не си признае с каква чудовищна сила самотата и тъгата напираха в душата му, издувайки до влудяващи размери нуждата от какъв да е другар по участ.

Не му трябваше Лилит — с такава, както са сами на борда, ще се избият през тия три години. Жена му, загиналата, носеше някои нейни качества, в много области го превъзхождаше по знания и може би затова не всичко между тях се числеше към доброто в едно брачно съжителство. Привързани бяха един към друг, безспорно е. И отлични другари бяха, разбира се, защото все той отстъпваше накрая. Но когато поглеждаше сега, по принуда, назад в интимния им живот, съзираше само студена семейна дисциплина на мястото на оня междуполов природен устрем, наречен любов. Впрочем не биваше да укорява ни себе си, ни нея — така бяха се и събрали, като пресметливо се изучаваха един друг, за да преценят дали биха били добри партньори в една далечна експедиция, в която и на двамата много се щеше да отидат, а за нея приемаха само двойки с допълващи се астронавтски специалности. И не дори сексуалното любопитство или взаимната симпатия ги събра накрая, а психологическите тестове на подбиращия астронавтите психокомпютър, обявил ги за съвместими характери. Събраха се, защото бяха съвместими и защото току-що завършили обучението си, жадуваха повече за подвизи в Космоса, отколкото за любов.

Впрочем тая модерна люпилня за киборзи му предлагаше същото: съжителство по съвместимост. Не случайно макар и на шега предупреждаваха космонавтите да не се влюбват в произведенията си. И най-разумно би било направо да натисне копчето за Ева. Рекламираха я точно каквато е нужна за човек в неговата тежка самота: понасяща несгоди, грижовна, послушна, най-вече търпелива и послушна! Но нали учените настояваха за „Галатея“? Щом е решил да извърши експеримента, нека поне го извърши добросъвестно, та да им бъде максимално полезен… Така той отново не си призна, че отстъпва не пред служебния дълг, а пред съблазънта да си създаде жена по свое желание. И по този начин си попречи да съобрази на какви терзания се обрича, избирайки третия вариант.

Отначало пак пресметливо реши да възпроизведе някоя от жените, които бе харесвал или в които бе се влюбвал за известно време. Не бяха много тези жени — животът му преминаваше повече в космолетите, не бяха много, а кой знае защо, тъкмо техните образи в съзнанието му най-силно се размиваха, губеха същественото от себе си. И сякаш не бяха оставили у него нищо друго, освен спомена за собствените му чувства и преживявания, в повечето случаи горчив спомен, чрез който той сега проглеждаше за досадните им недостатъци. И първият резултат от препоръчаната му самоподготовка бе, че се научи да псува проклетата машина, заставила го да се рови из най-свидните дялове на миналото си, разсъдъчно да ги преценява, да ги демитологизира.

Няколко пъти сяда пред хомосинтезатора, дори нахлузваше шлема и пак го захвърляше. Очевидно трябваше да възвърне поне малко чувството си за хумор, взривено от подводния вулкан на четвъртата планета, ако искаше да не тегли накрая един ритник на това кошмарно изобретение, което стърчеше насреща му и сякаш му се хилеше с празния си екран: Хайде де, какво се мотаеш толкова, дръзки ми космонавте! Не, не бяха глупави съчинителите на инструкцията, щом бяха предугадили, че дори един космонавт с неговото почти благоговейно отношение към уредите и машините — нали чрез тях единствено живееше в Космоса — би могъл дотолкова да загуби нервите си, че да рита изобретението им.