Любен Дилов - Демонът на Максуел

— Знаеш за какво съм дошла, така ли?

— Ако ми го кажеш, ще го знам още по-добре.

Той й поднесе чашата с най-обикновено тонизиращо питие, което течеше в стаите на всяка лаборатория, но поднесено от него, то мигом се превръщаше в нещо вълшебно и целително, затова тя го изпи, макар да не й се пиеше. Облиза устните си.

— Амиран, ти знаеш всичко за всички ни. Кажи ми откровено, защо непрекъснато се усещам изключение? Изключение ли съм?

— Когато не е част от тълпата, когато не е обхванат от някоя масова психоза, всеки човек е изключение. А тук всички сме изключения.

Любезно-хладната му логика, в която тя не чу отговор за себе си, я подразни:

— Стига си стърчал така! И много добре знаеш за какво те питам!

Той весело се подчини, приседна на леглото, където обикновено полагаше пациентите си за психотерапевтични сеанси.

— Готово, командире! Та… на въпроса! Първо, онова, което толкова те тревожи и което ти се ще да наричаш разврат, не е нещо противоестествено и противоуставно за продължителните експедиции. И, второ, аз не участвувам в него, напразно ме подозираш.

Гласът му я блъсна, този път като завихрена огненочервена лава, защото наистина бе улучил част от командирските й безпокойства. Подхвърли заядливо:

— Най-красивият мъж на кораба?

— Доста скъпо си плащам за това.

— Сигурно! Искаш ли да ти кажа… Откровеност за откровеност! Когато се комплектуваше експедицията, аз бях против да те вземем. Единствена! А като ми каза, че Амиран било името на грузинския Прометей, съвсем те намразих.

— Знам. За другите жени се боеше, не за себе си. Ти не умееш да се влюбваш.

— Глупости, тогава бях влюбена в Гия.

— В Гия си била влюбена като дете. После той замести баща ти. Любовта е самоподчинение, Натела, а твоят мозък цени независимостта си.

Той и на нея бе прикачил грузински прякор — Натела, Нежната, но сега обръщението я накара да се сгърчи в себе си, да промълви с надеждата да не е така:

— Амиран, наистина ли знаеш за мен повече, отколкото аз самата?

Черните му очи зейнаха насреща й с насмешливо мамещата си бездна.

— Е, знам нещичко, което ти не знаеш, но ще те измъча още малко. Сега ще ти кажа само каква ти е моментната болка. Драмата ти е, че не можеш да решиш дали да участвуваш в това, което ти прилича на разврат, или да го забраниш. Но това ти е командирската драма…

— Подиграваш ли се?

— Не. Другата е по-сериозна. Чувствуваш се жена и ти се ще да бъдеш майка на всички.

— Нали съм астропилот! А в тия месеци и командир!

Той я облъчи с най-любвеобилната си усмивка.

— Трябва да се примириш. Нашите хора нямат нужда от майка. Това са гениални безродни единаци, чиято майка е Вселената. Там им е Едиповият комплекс. Нея искат да обладават.

— Мразя ги! — изригна астропилотката право в усмивката му.

— Не ги мразиш. Ние с тебе сме обречени да им служим — възрази той с неочаквана, но примирена тъга, която подлюти очите й като незнаен отровен газ.

— Мъчно ли ти е, че не можеш да ги мразиш?

Лекарят отново стана предишният:

— Понякога, но ти си ми утехата. И на теб ти е мъчно, нали?

Астра вече не знаеше за какво точно бе дошла, реши да спаси мъничко от репутацията си, а отново хлътна в предишното объркване:

— Как е Ури?

— Какво искаш да узнаеш?

— Дубльорка ми е, приличаме си…

— Вярно, приличате си! — лекичко прихна лекарят, отново отгатнал ревнивата бъркотия в мозъка й.

— Но е по-красивата.

— Не намирам.

— Защо тогава й викаш по грузински Ламзира, Красивата?

— Тя още има нужда да й го казват. Негърски комплекс.

— Но и тая негърка има същото чувство за надвиснала опасност — изкрещя Астра. — И тя, разбра ли! Макар да го крие!

Амиран улови ръцете й, за да ги успокои.

— И аз, мила! И аз имам същото чувство. И за него трябваше да си говорим, а не за това, кой с коя ляга.

Отрезвена от могъщата сила на ръцете му, Астра се засмя облекчено, защото го усети и като съюзник в чувството си за приближаваща беда. Той се изправи, щръкна с две глави над нея и приятелски я побутна към вратата.

— Може би няма да е зле да стреснем с нещо хората, но нека нещата се избистрят! Иди си сега, командире, и не от себе си се плаши. У теб всичко е наред.

Опасността съществуваше и явно не бе извряла от женската бъркотия в мозъка й. Но откъде идеше — извън ли, или се сгъстяваше, приближавайки своята критична маса за избухване вътре в самия кораб? Когато откри предчувствието си най-напред на Георг — все пак той не беше само неин съпруг, а и старши командир на експедицията, — той не побърза да я успокоява. Вярваше в необикновено силната й интуиция.