Любен Дилов - Жестокият експеримент

Той объркано се изправи. От съседните маси бяха усетили, че става нещо под половиндекаровата стряха, и занадничаха към нея.

— Помогнете ми да занесем продуктите!

Тя подсмръкна, преди да се наведе, но въпреки това в отворената й чанта капнаха няколко сълзи.

— Аз трябва сметката…

— Ще се върнем! Хайде!

Той награби препълнените до спукване чанти, но сервитьорът дотича, пожелал и той да надникне под стряхата. Кимна му да бъде спокоен и Чарли отвърна съучастнически с „Окей, професоре!“.

Тя го застигна чак на изхода на улицата, защото той бе избързал, та да не я смущава, и посегна за едната чанта. Не й я отстъпи.

— Колата е наблизо.

— Простете, аз…

— Щом така добре си знаете силата на плача… — Усети липсата й край рамото си, обърна се и я видя готова да тръгне в друга посока. Викна: — Ей, я вървете тука! На ви чантата!

Повлечена от изненадващата й тежест, тя залитна напред, пльосна я на паважа.

— Дано яйцата да са в другата! — вдигна я той с искрена загриженост и стана вече смешно.

Комичен бе и разсеяният’ й опит да влезе с голямата шапка в малката, доста олющена кола. Косите й се разчорлиха, шапката отлетя гневно на задната седалка. Но това също не го развесели, защото той вече съжаляваше. А щеше да съжалява и ако бе я отблъснал окончателно, знаеше го. Някак си прекалено естествено се залепи тази жена на страната му зад кормилото. Може би непонятните й сълзи така силно я залепиха там, но още по-обезпокоителен бе собственият му порив на нежност към нея — на няколко пъти му се прииска да пусне ръка от волана и да доразроши главата й, както го бе правил като дете с братовчедките си. Или да я положи успокояващо върху дългото й бедро, чието напрежение пулсираше и в тъканта на белия фланелен панталон.

Яхтата му киснеше сама край стария рибарски кей, отдавна завладян от курортистите. Всички използуваха хубавото време и мекия вятър. Вързана, тя винаги го натъжаваше с вида си на примирена бяла робиня и също го караше да се чувствува виновен, особено заради мръсната вода под нея. Сега обаче тя изглеждаше готова да полети. Бе платил онзи ден на три момчета да я измият и гордостта му засия като бордовете й.

Морето, чак до хоризонта, бе нацвъкано от шарените петънца на яхти, катамарани и водни велосипеди, които в далечината изглеждаха неподвижни. Само в залива пред съседния плаж скутерите, които влачеха по един или двама скиори, описваха демонстративно ревящи дъги. Дори във въздуха се носеха неколцина от тия мускулести фукльовци, които освен с водните ски бяха се въоръжили с разноформени и разноцветни крила за планиране. Красиво и ефектно беше плавното им издигане и спускане към водата и той възревнува, като видя, че при слизането си от колата тя се загледа в тях.

— Ето я!

Тя непристорено ахна — сигурно бе очаквала и лодката да е подобна на автомобила му, чийто модел чезнеше десетилетия назад в годините.

— И на това му викате лодка?

Той вадеше тежките чанти от багажника, отвърна с показно нехайство.

— Нещо, в което човек плува самичък, още от древни времена се нарича лодка. Пък и повече обичам тази дума.

— Но тя си е цял кораб! Как се справяте сам?

В опразненото пристанище яхтата изглеждаше многократно по-внушителна. Бе я купил от блъснали я в наши води чужденци и доста години влага в нея всичките си спестявания, докато я превърна в малко чудо на модерната техника.

— Нали казахте, че студентите ме обичали. Ето тук е материализирана и тяхната признателност. Давах им я на времето да упражняват на нея изобретателността си. А двама много талантливи електроници, сега са някъде по чужбина на работа, така я наблъскаха с уреди и микропроцесори, че тя може и без мен да прекоси цялото море. Автопилоти, програмно управление… Всичко е по линията „Направи си сам“.

Тя неуверено изкачи трапа, но явно не се боеше и това му се хареса. А щом скочи на палубата, извика, приела неговото наименование:

— Горката лодка, ето че я опозори един грешен женски крак!

Той още виждаше сълзите й и те продължаваха да го правят отстъпчив.

— Може би й е било вече време.

— Нещо да ви помогна?

Той мъкнеше чантите към вратата на каютата. Подаде й ключа. Тя го пое рефлективно и чак тогава се усмихна, и много тържествено заотключва, сетила се за символа, а той й рече наум: Само не си въобразявай, че ще те изтърпя тук повече от половин час!

Слязоха един след друг по няколкото стъпала и сякаш потънаха в прохладата на басейн. Той бе оставил от предната вечер всичките илюминатори отворени и те продухваха помещението със зеленикави струи въздух.