Любен Дилов - Жестокият експеримент

— Каква хубава дума! Да можеше човек поне веднъж така да се отблъсне от всичко!

Прищя му се да го отложи — заради тия изненадващо невинни гънчици над устните й, но знаеше, че въпреки всичко утре ще отплава.

— Не бързайте да ми завиждате! Никак не е весело на моята лодка. Вижте, ако нямате непременно нужда, свалете тия очила. — Не се снаждаха с гънчиците, в които човек простодушно би могъл да се влюби. — Имате такива очи!

Тя смъкна очилата с оная бърза покорност, на която единствено жените умеят да придават очарование. Оголеното й лице го изненада. Стори му се по-едро — очилата бяха го смалявали и сега той го гледаше като през лупа.

— Опитвах се да ви нарисувам, но нищо не излезе.

— Защо?

— Как защо? Първо, не съм никакъв художник, и второ, не ви познавам.

— Значи с добро сте мислили за мен, щом сте ме рисували? А аз миналия път се отнесох така лошо! И все идвах да ви се извиня.

— За какво? — издаде се той, че не бе мислил чак толкова за нея, и побърза да добави от висотата на възрастта си, поемайки от Чарли чашата: — В горещините най-добре е да пиете чай.

Тя сигурно и в къщи си получаваше подобни съвети, та веднага награби изпотения от жегата джин.

— Жалко, че заминавате! Бих могла да ви позирам. Тук и без това няма какво да се прави.

Той отби новата й атака, като сръбна от чая с насилено добродушие.

— Някога Пикасо рекъл на Гертруда Стайн: Това, че те гледам, ми пречи да те видя.

Тя се понапрегна да схване смисъла и оня невротично висок смях от миналия път разтрепера устните й.

— Е, другарю професор, намерихте най-после по-оригинален начин! Дано само да не е някое ново клише за пред студентките!

— Не е — присъедини се той към смеха й. — Сега ми хрумна, пък и на мен не ми пречи гледането, неможенето ми пречи.

— Щото много ще се разсърдя! — настоя тя да довърши. — Ще ми дадете ли да се видя?

— Скъсах ги. Може би ще се опитам пак, в морето. Но очите ви май ще трябва да пренеса на друга планета. Или ще ви нарисувам как управлявате звездолет.

— Какво толкова им намирате? На какво ви приличат?

Сравнението му се роди сякаш от само себе си.

— На големи, тъмни аметисти. От най-тъмните. Те са и най-скъпите. Нали знаете онези камъни, аз много ги харесвам. Тия топли, ту черни, ту златистокафяви или кехлибарени отблясъци, а дълбоко в кристала като че ли тлее една красива мъка. Ако меланхолията имаше кристална структура, така бих си я представил. Говоря за оная меланхолия на търсещия дух, дето я е нарисувал Дюрер.

Той се бе вдъхновил от метафората си, но го сепна споменът, че тъкмо такъв пръстен бе купил на бившата си съпруга за първата годишнина от сватбата им.

— Простете, ама ние, физиците, все структури виждаме!

Тъгата в аметистите насреща му наистина заизхвърля тъмно златни отблясъци.

— Ласкаете ме, ласкаете, а после отблъсвате.

— Доколкото си спомням, миналия път вие отблъснахте.

Това не биваше да казва — задължаваше го да продължи флирта. Но въпреки че целият ход на разговора им дразнеше дори ухото му със своята булевардност, той участваше в него с оная треперлива хазартност, с която залагаме в някоя игра, знаейки, че пак ще загубим.

— Не е така, миналия път аз просто избягах. Опитах се да ви отмъщавам заради някога, но можеш ли да се сърдиш някому, който дори не те е забелязал. Държах се като простачка.

— Вижте. — Той усети потребността да я назове с първото й име’; миналия път тя май го изрече, разказвайки му нещо, но сега не успя да си го спомни и това го изпълни с чувството за неловкост. — Вижте, аз някога, още щом стъпих на катедрата, още като асистент, си забраних да забелязвам студентките. Пък и за курортни флиртове не ме бива.

Под стряхата на половиндекаровата шапка отново настъпи промяна, която го обезпокои, защото не я виждаше добре. Тя бе извърнала глава към входа на кафенето, като едновременно отваряше чантата си.

— Пак ли ще бягате? Извинете, ако нещо…

— Ало, Чарли!

Изглежда, наистина бе станала редовна посетителка, щом така подвикваше. Ръката й обаче извади кърпичка и внимателно заподсушава с нея ъгълчето на едното око, макар там да нямаше никаква влага.

— Останете, моля ви.

— Не бива — рече тя тихо и прихна в насилен смях. — Вие не знаете колко тъжно умея да плача!

А в следващия миг действително се разплака с внезапни, като повечето й прояви, невероятно едри сълзи. Върху кадифения загар на бузите й те лъснаха със затрогващата мъка на детския плач.