Любен Дилов - Зеленото ухо

Благодаря, рекох, благодаря ви! И бях сломен не толкова, че не ми дадоха да попитам за каквото и да било друго — защото, естествено, ми се искаше да питам още за хиляди неща, — колкото от примитивната грубост на цялата история. Та представете си, драги колеги, моето влюбено въображение беше съчинило за нашите каменни човеци толкова приказки, коя от коя по-красива, по-фантастична и мъдра, а изведнъж — да те ударят така с една съвсем нашенска си простащина!…

— В България имаме една поговорка: „С нашите камъни по нашите глави“ — обадих се весело аз.

— Чудесно — зарадва й се той, но или не бе свършил, или не бе удовлетворен от края на съчинението си, защото веднага притвори очи и ни принуди отново да очакваме. — Не мога ли все пак още нещичко да запитам — почти изплака младежкото ми желание да чуя и нещо хубаво, нещо по-различно от земното. Какво например? — попитаха ме и ми се стори, че отново ще отстъпят. Защо? — задъхах се аз в неоформения си още въпрос. — Защо вие… Единият от тях обаче вдигна ръка, сякаш да ме възпре, а гласът ме прекъсна безжалостно. Не, умът ти е прекалено спекулативен! И в следващия миг аз отново се вцепених, само че още по-страшно отпреди. Сега и сетивата ми бяха мъртви, после умря, изглежда, и мозъкът ми, защото нищо повече не видях и нищо повече не възприех. Цялата Вселена бе изчезнала внезапно за мен или пък аз от нея…

Не помня колко е продължило това ми състояние — часове или минута. От вцепенението като че ли ме освободи не друго, а предутринният студ, който на този гол остров е твърде жесток. Потреперах, усетих го, пак потреперах и се събудих. Не знаех защо се намирам на това място, не знаех за какво стърча така насред недовършените статуи, а не в спалния си чувал, който пък необяснимо за мен лежеше, нанизан на катераческия бастун върху корема на близката статуя. Само имах усещането, че ми се е случило нещо страшно. Увих се в чувала, седнах на един камък и зачаках изгрева. Чаках го да ме стопли, да стопи и ледената кора върху мозъка ми. А изсветляването на небето само засили у мен усещането, че през тази нощ съм сънувал или узнал по някакъв друг начин ако не жадуваната тайна, то някаква друга голяма истина, че каменните великани може би най-после са отворили уста да ми я кажат, а аз съм я проспал или забравил и завинаги съм я загубил. Заплаках. От студ заплаках и от отчаянието, и от безсилието си пред тайната. Най-вече от него, защото сега всъщност осъзнах истинските размери на своето безсилие и евтината си момчешка игра с голямото мълчание на камъка.

Плаках и треперах, докато слънцето изгря, а заедно с него ме озари и тъжното, но не отчайващо просветление, че всъщност нищо страшно не бе ми се случило в тази нощ или нищо по-страшно и по-необикновено от усещането, че младостта ми се е сбогувала с мен. Скатах решително палатката, събрах багажа си и подсмърчайки храбро, тръгнах да чакам самолета, та да ме върне при дърдорещите човеци, при ония, които са престанали да плачат пред тайните. Все още объркан обаче, изкачих кратера откъм противоположната му страна, а там съзрях нещо, което предния ден го нямаше. Голяма площ от склона му изглеждаше като прясно обгорена, в праха над каменната лава чернееха отпечатъци от нещо тежко, тонове тежко. Встрани от обгореното голите преди скали пък бяха засипани с някакво подобие на мъх. Попипах го, размазах щипка между пръстите си — зеленикаво до сиво, то беше лигаво, меко и се разтегляше на влакънца. И както недоумявах над него, защото никъде на острова не бях попадал на подобно вещество, внезапно си спомних срещата с тримата великани от летящата чиния. Те просто застанаха в съзнанието ми, изскочили кой знае из каква асоциация, можех да ги разглеждам, помнех и че съм разговарял с тях, но толкова! Въпреки обещанието си, въпреки клетвата ми в последния миг те все пак бяха изтрили разговора от паметта ми.

Тръшнах се отново на камъните заедно с раницата в очакване отново да заплача — този път заради недоверието, което бяха проявили към мен. Но сълзи не се появиха в очите ми, изсуши ги ожесточението и сякаш изостри способността им да виждат. Непознатото вещество бързо и безследно се стопяваше, сякаш полегатите слънчеви лъчи го изблизваха от скалите. Трескаво го засъбирах с шепи. Напълних котелната, в която си варях чорба, напълних термоса и две пластмасови торбички, напрегнато съобразявайки как по-добре да го съхраня. Бях чел по вестниците, че веднъж са намирали някакво вещество, което изпускали летящите чинии при отлитането си, но им се било изпарило в лабораториите. Бяха му измислили и име — идиотското име „Ангелска коса“…