Любен Дилов: Мъдрото момиче

Зашеметена и ужасена от звяра, в който той внезапно бе се преобразил, тя после така и не схвана обяснението му, че заради службата ли, заради спорта или като любител изучавал карате и джудо. И много се гордееше със своите хватки. Но те навярно му помагаха и да разпалва страстта си, защото следващия път пак си послужи с тях.

София не можа да свикне и на петия път му заяви, че няма повече да идва при него, ако не престане да я премята. Въпреки това обаче се готвеше да иде и шести път, обмисляйки как да отърве своя възлюблен от каратистките комплекси — не можеше един мъж с име Тихомир да бъде такъв звяр, па макар и звяр-любител! Но тъкмо тогава научи в бюрото на Софсправка, където май действително всичко се знаеше, че той премятал и една нейна колежка от другата смяна. Вероятно със същите хватки, което беше особено обидно.

Крехка бе нашата Софка, телом и духом, но умееше така силно да пожелава някои неща, че хубавецът на отсрещния тротоар сигурно се усети блъснат в гърба от нейния поглед. Той сепнато се обърна, изгледа я радостно и пресече платното на улицата със същата лекота и гъвкавост, сякаш наистина не докосваше асфалта.

Софка не си въобрази, че идва заради нея — просто в момента нямаше наблизо други хора, към които да се обърне, но въпреки това го изчака с готовността да му предложи всичките справки, задръстили невинното й мозъче. А щом той застана пред нея, тя направи нещо немислимо за съвременна софийска чиновничка: излезе от рамката на вратата и го покани с безкрайно мил жест на тънката си ръчица:

— Моля, заповядайте!

Гражданинът обаче бе вдигнал поглед към фирмения надпис и запита с мек, но много мъжествен баритон — от такъв баритон на момичета като Софка направо им прималяваше:

— Какво е това тук?

— Справсофка. Пардон! Софсправка — отвърна момичето и се изчерви от глупавата си грешка. — Софийско бюро за различни справки, адреси, телефонни номера, доставяме също цветя и подаръци на определени адреси чрез нашия хоп.

Навярно все по линията на сравненията, които сега й се натрапваха, хопът й спомни онзиденшната неприятна случка. Пристигна един важен-важен господин с новото си пежо, внесе огромен, необикновено красив букет — откъде ли само бе намерил такива цветя? — и властно поръча да го отнесат на дадения адрес. Огледа я и добави настоятелно: За жена ми, за жена ми е! Но с такова подчертаване, което направи твърдението му съмнително, та Софка не се стърпя и му рече с деликатна ирония, че завиждала на съпругата му за тия красиви цветя. Той обаче без никаква ирония заяви, че ако тя пожелаела, на нея би изпратил веднага двойно по-голям букет. Софка му отвърна, че не желае и това, кой знае защо, го обърка. Ръцете му нервно и някак безпомощно се разшаваха, докато едната се насочи към пердето, зад което, като уловено в мрежа, стоеше новото пежо. Ако искате, може да се поразходим… — рече той. — След работното време. На което Софка пак отвърна, че не иска, защото не обичала тая марка коли. И се захвана да дава справки по телефона, а важният господин бе загубил доста от своето достолепие, когато си излизаше, недоумявайки вероятно как може да не се обича едно такова пежо.

Вътре телефоните трещяха, та се късаха, но в края на краищата тя сега бе заета също с клиент. А клиентът, като че ли поизплашен от телефоните, доста плахо прекрачи прага.

За щастие наскоро бяха обзавели канторката с прилични кресла и табуретки, та Софка не се стесняваше да покани такъв изискан гражданин да седне, после вдигна слушалката на собствения си апарат.

— Алооо, другарке — провикна се в нея един невеж и в граматиката глас. — Къде може човек да си боедише едно кожено палто, черно такова, с гладка кожа?

Справсофка знаеше адреса наизуст, продиктува му го и затвори, без да дочака благодарността, но гласът май не се и канеше да й благодари.

И отправи към клиента си усмивка, чието лъчезарие затъмни сиянието на неговото екрю.

— Как е вашето име? — запита той, предпочел да не изпробва новите канапета и табуретки.

Тя дори се развълнува, докато в други случаи такъв неслужебен въпрос сигурно би я разгневил.

— София.

— Да, вече знам. Това е вашият град, но аз питах за вашето лично име.

— Градът е София, аз съм София — поясни тя разликата чрез подчертаване на ударенията.

Странният клиент попремести транзисторчето към гърдите си.

— А вашите имена имат ли някакъв смисъл, значение някакво?

— София се е казвала богинята на мъдростта — поясни с любвеобилно търпение Софка, както обясняваме нещата на симпатичен чужденец, макар според вида си той трябваше да е достатъчно културен, за да знае това.