Самуел Дилейни - Съкровището на Аптор

— Може би си спомняш и онзи художник във Флоренция — поде той. — Рисувал портрет на Джокондата. Всъщност трябвало да отделя от времето си, посветено на вече рушащата се картина „Тайната вечеря“, изобразяваща човека, когото после приковали към кръста, за да рисува. На лицето й изписал такава усмивка, че хората векове наред се питали: „Защо се усмихва така странно?“ Да, причината, не виждаш ли? Просто се огледай.

— А Големия пожар? — попита тя. — Когато от небето се посипал огнен дъжд и пристанищата закипели… нямало е никаква причина. Също както с момчето.

— О, не — отвърна той. — Не е без причина. Наистина, когато пламнал Големия пожар, хората по цялата земя закрещели: „Защо, защо? Нима е възможно човек да стори такова зло на ближния си? Поради каква причина?“ Но ти просто се огледай! Тук, на брега!

— Боя се, че още нищо не виждам — каза тя. — Виждам единствено какво са му сторили, а то е ужасно.

— Добре. — Той се загърна в одеждата си. — Може би когато престанеш да виждаш така живо какво са направили, ще съзреш и защо са го направили. Мисля, че е време да се връщаме.

Тя се плъзна от скалата и тръгна до него, боса но пясъка.

— Момчето… не съм сигурна, беше цялото овързано, но имаше четири ръце, нали?

— Да.

Тя потрепери.

— Знаеш ли, не мога, просто да продължавам да повтарям, че беше ужасно. Мисля да напиша стихотворение. Или да направя нещо. Или и двете. Трябва да го избия от главата си.

— Идеята ти съвсем не е лоша — промърмори гой, като наближиха дърветата край реката. — Съвсем не е лоша.

И след няколко дни, на неколкостотин мили оттам…

Вълните се нахвърляха срещу синята вечер. Бледо осветените, лъщящи от мокрота кораби се плъзгаха към пристана край покритите с водорасли грамади, а водата се плискаше в проядените камъни на града.

Траповете, окачени с вериги на дървени скрипци, се спуснаха със скрибуцане върху бетонните блокове и екипажът, следвайки тромавия Капитан и длъгнестия Старши-помощник, хукна безредно по дъските, които се огънаха под тежестта на босите нозе. На шумни групи, по двойки или един по един, с ругатни и смях моряците се изсипаха на крайбрежните улици и покрай хлуещата жълта светлина от вратите на кръчмите, покрай лилавите сводове на пушалните, изпълнени със зловонния дим на тлеещ опиум, кикот и лъщящи начервени устни, се запътиха към домовете на жените.

Капитанът — имаше очи с цвят на паднала над морето мъгла — стисна дръжката на сабята си и каза тихо:

— Е, няма ги вече. Няма да е зле да съберем нови моряци на мястото на десетимата, които загубихме на Аптор. Десет прекрасни мъже, Джордж. Разболявам се, само като се сетя как ги бяха накълцали.

— Десет на мястото на мъртвите — с неприкрит сарказъм отвърна Старши-помощникът, — и двайсет на мястото на живите, които никога вече няма да видим. Луд ще е тоя моряк, дето би продължил с нас. Загубихме двайсет — стига толкоз. — Той беше толкова слаб, че дрехите му висяха като чувал.

— Никога няма да й простя, дето ни заповяда да тръгнем към онзи ужасен остров — рече Канитанът.

— На ваше място бих говорил по-тихо — промърмори Старши-помощникът. — Не е ваша работа да й прощавате. Освен това тя беше с тях и бе изложена на същата опасност. Чист късмет е, че можа да се върне.

Внезапно Капитанът попита:

— Вярваш ли на ония магьоснически истории, дето ги разправят за нея?

— Защо ме питате, сър? А вие?

— Аз не им вярвам — отсече Капитанът, възвърнал бързо самообладанието си. — И все пак, фактът, че сред тримата оцелели от тринайсетте бе и тя, и то без дори роклята й да е скъсана…

— Може би те не закачат жените — предположи Джордж.

— Може би — съгласи се Капитанът.

— Оттогава насам е станала малко странна. Разхожда се нощем. Виждал съм я да крачи покрай парапета, местейки поглед от светещото море към звездите и обратно.

— Десет прекрасни мъже — изрече замислено Капитанът. — Насечени, разкъсани на парчета. Не бих повярвал, че по света може да има такова варварство, ако не бях видял оная ръка във водата. И сега ме побиват студени трънки, като си спомня как сочейки я, хората хукнаха към парапета. А тя се издигна нагоре като някакъв знак, а после потъна сред пяна и зелена вода.

— Капитане — прекъсна го Старши-помощпикът, — трябва да намерим хора.

— Питам, се дали ще слезе на брега.

— Ще слезе, ако поиска, Капитане. Не е ваша работа да й се месите. Вашата работа е да се грижите за кораба и да изпълнявате нарежданията й.