Дебра Диър - Сянката на бурята

— Ийън, моля те, недей! Не прави така, че да се разделим.

Сърцето на Ийън се сви от остра болка, която го мъчеше и го задушаваше.

— Ти изтъргува девствеността си, за да си сигурна, че няма да се отрека от сватбата.

— Не! Не съм такава. Исках само да ти покажа колко много те обичам.

Тя знаеше точно къде да удари, за да го заболи най-много, бе разбрала слабото му място. Внезапно му се прииска и тя да изпита поне малко от унижението, което той чувстваше, поне малко от болката. Извади портмонето от джоба си и измъкна пачка банкноти.

— Как се осмеляваш!

— О, как хубаво се гневите, мис О’Нийл! Ако не ви узнавах по-добре, щях да си помисля, че наистина ще плачете.

— Ийън, моля те, повярвай ми! — сълзите й блеснаха върху гъстите мигли. — Обичам те. Никога не съм си и помислила да те мамя.

Лъжи! Никога не бе чувал някой да го лъже така убедително.

— А аз пък никога не съм си и помислял да се женя за теб.

Прекрасните й очи го гледаха объркано.

— Ето, това ти дължа за снощната услуга.

Тя зяпна от изненада. Лицето й се изкриви от такава мъка, сякаш юмрукът му току-що се бе стоварил в корема.

— Разбрах игричките ти още първия път, когато баща ти раздаде картите, но реших да играя по вашата свирка. Исках да видя докъде си способна да стигнеш, за да се сдобиеш с парите ми.

— Знаел си от самото начало? — сълзите й и се стичаха по лицето и проблясваха на слънцето.

Той кимна.

— Да не би да си помисли, че имам намерение да се омъжа за една жена от въстаналите територии? — попита и се усмихна, когато тя пое рязко дъх, щом той прекара пръстите си по извивката на гърдите й. — По-скоро бих прибрал усойница в дома си.

— И всичко беше лъжа?

— Прецених, че ако те помоля да ми станеш жена, ще получа това, което искам. Така и стана. Много глупаво се изпързаля.

Тя не беше на себе си. Сякаш бе си изкарала въздуха от силно падане.

— Значи през нощта…

— … Аз изпитах огромно удоволствие. Макар че не всичко беше на ниво — Ийън подхвърли парите на стола до вратата и погледът му се натъкна на няколко петна от собствената му кръв. Но това не беше нищо в сравнение с раната, която сега се бе отворила в него. — Ако някога решиш да си смениш професията, знам един чудесен публичен дом в Ню Йорк. С тяло като твоето ще забогатееш бързо.

Преди той да успее да реагира, тя се стрелна към него и го удари през лицето. Но когато замахна, за да удари втори път, той хвана китката и изви ръката й зад гърба. От движението тя се прилепи до него и допирът на гърдите й го опари през дрехите, които го отделяха от гладката й кожа.

— Върви в пъкъла! — изкрещя тя и отметна глава назад. — По-добре изобщо да не бях те срещала, Ийън Тримейн!

Очите й бяха изпълнени с гняв. Ийън искаше да забрави, че тези очи го бяха гледали, влажни от желание. Трябваше да забрави. Трябваше да се пречисти от спомена за тялото й, което се плъзгаше по неговото и го придърпваше още по-дълбоко, за аромата и вкуса й.

Той я отмести от пътя си, като се опитваше да успокои бученето на кръвта във вените си.

— Ако ще играеш, Сабрина, приготви се да загубиш.

— Махай се! — изкрещя тя и ръцете й се свиха в юмруци, ахай се!

— Нищо не ме задържа.

Щом веднъж се озова вън, Ийън се облегна на вратата на каютата, затвори очи и устните му се изкривиха от болка. Искаше му се да излее гнева си, да нараня някого или нещо така, както той се чувстваше наранен, трябваше да влезе отново вътре и да я разтърси, да прекърши съблазнителното й, измамно тяло, да нарани устните й от целувки, да я накара да го обича така, както той я обичаше.

Пръстите му докоснаха огнената диря, която тя остави по лицето му, и усетиха болката, раздираща душата му. Какъв глупак излезе! Какъв ужасен глупак! Без съмнение, Сабрина О’Нийл добре се бе позабавлявала снощи. Но знаеше, че сега не се забавлява, и това отчасти го успокояваше.

Сабрина не можеше да си поеме дъх. Гърдите й се тресяха от болка, сърцето й замираше, дробовете й се раздираха. Любовта дойде при нея такава, каквато я имаше само в мечтите си, и в следващия момент си отиде. Нищо не остана. Дори мечтите се разбиха от безсърдечието на мъж. Някой почука на вратата, но тя не можеше да мръдне.

— Аз съм, котенце — гласът на Дънкан прокънтя дебело зад дъбовата врата. — Сабрина? Вратата се отвори. През замъгления си от сълзи поглед Сабрина видя, че баща й се доближава. Сабрина — каза Дънкан и прегърна дъщеря си, — видях Йън Тримейн да бърза към каютата си. От пръв поглед разбрах, че нещо не е наред.