Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

Леката въздишка застина в гърлото и разбра смисъла на думите. С цялото си същество се протегна към него, докато недоверчив блясък навлажняваше очите й със сълзи, а лицето й сияеше от чиста радост. Не можа да стори друго, защото Сокола я взе в прегръдките си, притисна главата й до рамото си и положи буза в косите й.

— Невероятно е, нали? — Сокола изглежда се шегуваше сам със себе си. — Искам да се оженя за теб. Искам да станеш моя жена.

Лана се смееше, преливаща от щастие. Вдигна глава да го погледне, горда и ликуваща.

— Ще се омъжа за теб, Соколе. Няма значение дали ще живеем в пещера, или…

— За мене обаче има — отвърна Сокола и сложи край на всякакво по-нататъшно обяснение с една дълга целувка.

После притисна устни до шията й и промърмори досами кожата й:

— Ти и твоите проклети идеи ме променихте!

Устните им отново се срещнаха. Лана се притисна до мъжественото тяло, което се бе научила така добре да познава. Колкото и да й бе познато, то продължаваше да я възбужда. Знаеше, че винаги щеше да бъде така, защото беше един изключителен мъж.

Дългата дълбока целувка обещаваше да бъде прелюдия към нещо повече, но Сокола внезапно я прекъсна. Мускулите му бяха напрегнати. Вдигна глава, наостри слух н я отдалечи от себе си.

— Имаме посещение — съобщи й, като я гледаше. — Още не са ни видели. Все още можем да се справим и да стигнем до пещерата, ако тичаме.

Лана видя облак прах и усети вибрацията на земята под себе си.

— Не, предпочитам да остана и да се срещна лице в лице с Чад — реши тя.

Сокола имаше доволно изражение. Като се усмихна едва-едва, той я пусна да върви. После рязко се обърна кръгом, за да бъде близо до нея. Хвърли бърз поглед зад гърба си, по посока на пещерата.

— Какво има? — попита Лана.

— Мислех си, че бих предпочел пушката да е при мен. Щеше да ми позволи да се справя със затрудненията в случай, че решат да станат опасни.

Увереността на Лана се разклати.

— Соколе… — поде тя.

— Не бой се! — Непокорен огън гореше в очите му. — Ще се справим!

Вятърът отвя кичур коса над очите й, заслепявайки я преди да го отмести зад ухото. Камионетката и трима мъже на коне се приближаваха към каньона. Лана чуваше шума на мотора, но не го виждаше заради облака прах, който конете вдигаха. Сърцето й заби по-силно. Сокола пристъпи половин крачка напред и застана пред нея.

Мъжът бе преизпълнен със смелост. Всичките му сетива работеха с максимална скорост, въпреки това чувстваше, че идеално може да ги контролира. Бе чудесно усещане. Конниците спряха на около шест метра разстояние от тях, а така също и камионетката. Сокола не си даваше сметка за ледената усмивка, изписана на устните му. Чад изскочи иззад волана и се втурна напред като разгневен бик. Сокола разпозна Керъл и Кетрин в първите двама пътници на предната седалка, преди да насочи изцяло вниманието си към Чад, но и без да изпуска из очи и Роулинс

— Здравей, Чад! Колко мила изненада от твоя страна! — възкликна саркастично Сокола. — Изглежда, че цялата банда е тук. Или греша?

— Пусни я веднага, Соколе! — заповяда Чад.

— Но аз не я задържам! — Сви рамене и погледна предизвикателно към Роулинс. — В какво ме обвиняваш този път? В отвличане ли?

Управителят го изгледа студено, но не отвърна.

— Отвел си я от лагера — обвини го Чад. — Искам я обратно.

— Няма да дойда с теб, Чад — отвърна Лана. — Ще остана със Сокола, защото точно това искам. Зная какво искаше да ми сториш.

— Не знам за какво говориш — отрече Чад.

— Можеш спокойно да се качиш в камионетката и да си тръгнеш, Чад. Историята е приключена. Ти се опита, но не успя. Лана иска нещата да свършат така — спокойно заяви Сокола.

— Не, не е приключила! — изкрещя Чад, обзет от гневно отчаяние. — Няма да успееш да объркаш плановете ми! Няма да ти го позволя! А сега се разкарай оттук! Лана ще дойде с нас!

— Не.

Сокола видя движението и чу заповедта, която Роулинс даде с тих глас на двамата мъже. Ръката му разкопча калъфа на ловджийския нож. Изваждайки оръжието, той се обърна към Роулинс. За момента Чад не представляваше опасност.

— Не слизай от седлото, Том! — предупреди го Сокола, насочвайки ножа към него. — Ако го сториш, ще ме принудиш да забравя, че вече си стар!

Помощта дойде от съвсем неочаквана страна. Най-задният конник, Лутер Уилкокс, извади пушката от кобура на седлото и я насочи към двамата си другари.

— Няма да се замесваме в тази история, нали, Бил? Том, стой си, където си. Ако трябва да има борба, нека да бъде между Сокола и Чад. А аз ще контролирам дали всичко е честно.