Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

Вдигна я нависоко, над себе си, докато устата му не се изравни с нейните гърди. За да я държи в това положение, той изви едната й ръка около талията, а другата — около бедрата, под извивката на меките й части. Лана облегна ръце на изваяните мускули на раменете му, за да запази равновесие в тази главозамайваща прегръдка. С извити на дъга хълбоци и преметнати през него бедра, Сокола я изнесе от басейна.

Стигна до гигантското дърво, пусна я на земята и я прилепи до ствола. Ръцете му я обгърнаха като възглавници, които да я предпазят от грапавата кора на дървото, така че моментът, в който я облада, да й достави само удоволствие.

Сякаш измина безкрайно време преди Лана отново да усети твърда земя под краката си. Ръцете й все още здраво го стискаха, откривайки удоволствие в неукротимата му мъжка сила. Устата на Сокола галеше косите й.

— Моя си, Лана — гласът му бе мощен и силен. — Вече никой друг мъж няма да те докосне.

Вдигна главата й и взе лицето й в шепи. Погледът му внимателно я следеше, сякаш я предизвикваше да отрече това заявление.

Но Лана не можеше. Блясъкът в погледа й подсказваше, че тя е напълно съгласна.

— Да — радостно промълви тя.

Сокола дълбоко пое въздух. После го издиша. Огънят изглежда го напусна, докато той си почиваше така. Погледът му нежно се спря на нея.

— Студено ти е — отбеляза той.

Лана се огледа и видя, че е настръхнала от студения въздух. Потръпна, защото едва сега разбра, че се вледенява. Сокола се отдръпна от нея и я хвана за ръка.

— По-добре да се облечем, преди да си настинала.

— Ами ти? — отвърна му с въпрос Лана.

— Кожата ми е по-дебела от твоята по много линии — отговори той и я поведе към потилнята.

Дрехите му бяха сгънати до тези на Лана, но Сокола се скри зад постройката, докато Лана започна да се облича. Тъкмо закопчаваше копчето на джинсите си, когато той се появи по примитивната набедрена препаска. Облече се почти със същата скорост, но движенията му не бяха така припрени като тези на Лана.

— Мислиш ли, че ще можеш да се изкачиш до пещерата? — попита той.

— Качването трябва да е по-лесно — отвърна Лана.

Така беше, но въпреки това Сокола остана долу, докато тя стигна скалната издатина. След това и той се качи, носейки манерките. Мракът в пещерата я правеше още по-студена.

— Да направя ли малко кафе? — предложи Лана.

— Да, бих пийнал малко. — Той й подаде една манерка.

Когато кафето завря в тенекиената съдинка, Лана добави лъжица изворна вода, за да подобри вкуса му. Седяха около огъня, разменяйки си чашата в задушевна атмосфера.

Сокола уморено сведе плещи и й подаде чашата.

— Допий го ти — каза той. — Аз ще подремна. Не съм мигнал през последните четиридесет и осем часа, по една или друга причина.

Изправи се на крака с котешка пъргавина и се отправи към леглото, стъкмено близо до седлото. Излегна се. Преди да закрие лицето си с шапката, я погледна:

— Не вярвам да имаме посещения, но по-добре ще е да си държиш очите отворени.

Заспа веднага. Лана се опита да не вдига шум, когато го заобикаляше. Намери гребен в торбата на Сокола и седна на огрения от слънцето праг на пещерата, за да среше косите си. Когато сенките започнаха да се издължават, Лана забеляза, че Сокола спи с ръце свити на гърдите, сякаш да се пази от студа. Изтупа наметката, за да падне всеки стрък трева, всяка сламчица, полепнала по нея, и го зави. Сокола помръдна, но не се събуди.

Преди да се скрие слънцето, тя приготви вечерята, мислейки, че Сокола няма да позволи да се пали огън след залеза. Светлината щеше да се вижда от километри разстояние в равното и пустинно поле. Не го повика преди яденето да е готово. Достатъчно бе да го докосне с ръка, и той се събуди.

След като се нахраниха, Лана приготви последната чаша кафе. Небето се багреше в пурпурночервено, нощта падаше и тя изгаси огъня. Сокола стоеше прав на прага на пещерата и се взираше в залеза, когато тя му донесе кафето.

— Къде мислиш, че са? — попита тя, отгатвайки неговите мисли.

— Не зная.

Той се обърна към нея и леко сви рамене. Лана му подаде чашата и усети как кожата й потръпва при допира на пръстите му, когато той я пое.

— Ще трябва ли да стоиш буден, за да пазиш тази нощ?

— Не. Не мисля, че ще се наложи. — Започна да духа горещата течност, преди да отпие глътка. — Не са такива хора, че да се върнат посред нощ.

В пурпурнооранжевата светлина Лана едва успяваше да различи покрива на колибата. Потилнята изобщо не се виждаше.