Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

— В никакъв случай. — Лана повтаряше движенията му, се просна по корем и търсеше с крака издатината.

Не беше сигурна, както й се струваше отначало, но веднъж започнала, имаше само един-единствен изход — да слиза надолу. Предпочиташе да използва издълбаните в скалата стъпала, за да достигне целта си, вместо да падне. Колената й трепереха, когато стигна долу и Сокола я хвана праз кръста, за да премине по-бързо последните сантиметри от слизането. Лана можеше да го обвини, че преувеличава. Ерозията на времето беше превърнала стъпалата и местата за хващане с ръце в дупки, в които пръстите на ръцете и краката едва се задържаха, но тя беше доволна, че е слязла здрава и читава, и те вече не й правеха впечатление.

— Още ли ти бие сърцето? — засмя се Сокола.

— Сто удара в минута — кимна Лана.

— Можеш да напълниш манерките от извора, докато аз нарежа трева за конете. — Свали манерките от раменете, си и й ги подаде.

— Не се ли страхуваш, че ще оставим следи, ако се върнат? — запита тя.

— Преминали са и са отъпкали целия каньон. Не биха могли да различат нашите от техните следи — увери я той.

Сокола извади ловджийския си нож от ножницата, взе одеялото и се отправи към пожълтялата трева под дърветата. Лана прекоси с празните манерки разстоянието от няколко крачки, които я деляха от извора. Там, където извираше от земята, водата се лееше весело върху купчина камъчета, за да бликне в малко езерце, подобно на вана. В течение на много години водата беше прокопала в твърдата скала тесен канал в отсрещната стена на басейнчето, откъдето се изливаше като сребърна лента. Лана изгуби от погледа си поточето, което се криеше в тунела от избуяла трева.

Задържа манерките под повърхността на водата и чу бълбукането, докато се пълнеха. Водата беше ледено студена. Гребна с шепа и пи жадно. След това напръска лицето си. Кожата й се зачерви, освежена от студената вода.

Когато манерките се напълниха, Лана ги опря върху камъните на каньона и се отправи към мястото, където работеше Сокола. Колибата се виждаше много добре зад тополите. Любопитството й беше привлечено от по-малка сграда, скрита между дърветата.

— Соколе, какво е това? — запита, показвайки сградата, приличаща на малка колиба. — Барака?

Сокола погледна, после се обърна, за да продължи да реже трева, но не толкова бързо, че да прикрие от Лана усмивката, която се изписа върху лицето му.

— Не, това е потилия.

— Какво е потилия? — Лана се смути, защото въпросът го забавляваше.

— Точно това, което подсказва думата. Място, където човек се поти. — Сокола спря за малко да работи. — Можеш да я наречеш навахска сауна.

— Звучи божествено — промърмори Лана с глас, изпълнен с желание. — Мисля, че не е използвана от години.

— В действителност била е използвана. Ползвал съм я винаги, когато съм идвал тук за по-продължително или по-кратко време. — Започна да реже тревата с острия нож и да я слага в одеялото.

Лана погледна постройката.

— Дори не мога да си помисля… — тя се обърна и разбра, че той я наблюдава с присмехулен блясък в сините си очи.

— Една потилия е място само за мъже — каза той.

— Не е ли позволено за жени? — запита с леко предизвикателство.

Сокола погледна на запад. Лана знаеше, че мисли за Роулис и мястото, където би могъл да бъде. За миг беше си позволила да забрави техните преследвачи. Неохотно й хрумна идеята да използва потилнята, макар да разбираше, че би било твърдо рисковано.

— Понарежи трева — той заби острието на ножа в земята. — Ще запаля огън и ще нагорещя камъни.

— Ако смяташ, че не бихме могли… — започна Лана с благоразумен тон.

— Няма по-подходящ момент от този — прекъсна я Сокола — Утре трябва да се върнат отново, за да търсят потвърждение на тяхното предположение.

— Убеди ме — усмихна се Лана и на бузите й се появиха трапчинки.

— Мисля, че бих могъл да го направя — отвърна той сухо.

Сокола се отдалечи и се забави доста време. Когато се върна, Лана беше натрупала трева върху купа, който Сокола беше събрал върху одеялото. Носеше празна кратуна, приличаща на кана. Сложи я на земята, за да завърже четирите краища на одеялото.

— Ще занеса тревата в пещерата — като пъхна възела на двата края на главата си и промуши едната си ръка свободно, той преметна вързопа върху гърба си. — Защо не напълниш с вода кратуната, докато отида.

— Добре.

Но Лана остана да го гледа, докато изкачваше скалата, като се страхуваше, че няма да успее с огромния товар на гърба. Щом го зърна, опрял коляно върху издатината пред пещерата, да се вмъква вътре, въздъхна и се отправи към извора.