Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

Времето минаваше. След период, който й се стори часове, умът й се питаше наистина ли е необходимо да стои при конете. Този път обаче Лана не обърна внимание на усещанията си, знаейки, че това е продължаващият ефект на пейота. Накрая сантиметър по сантиметър Сокола се плъзна назад, след това се извърна тихо и отиде при нея.

— Какво става? — запита Лана, гледайки непроницаемото му лице. — Отиват ли си?

— Не — каза той, като поклати глава. — Мисля, че Чад ще чака Роулинс да дойде тук по нашите следи.

— Колко време ще му е необходимо?

— Късно следобед, най-вероятно. Да се върви по следи, е много трудна работа — обясни той. — Роулинс ще върви по тях, след като отгатне закъде сме тръгнали.

— Но ти каза, че ще ги загуби на километър и половина оттук — припомни му Лана.

— Когато ги изгуби, ще изпрати някой от момчетата, за да пресрещне Чад. Но Роулинс ще остане, за да разузнае района, като обикаля мястото, където е изгубил следите ни. Няма да се откаже лесно.

Сокола не изглеждаше притеснен. Отиде в дъното на пещерата, за да вземе стиска трева за конете.

— Можеш да си починеш малко — предупреди я той. — Ще бъде дълъг ден.

Стори им се още по-дълъг от необходимостта да се крият и да не вдигат никакъв шум. Както беше предвидил Сокола, в късния следобед един самотен конник се приближи до колибата. Час по-късно дойдоха още двама. След време Лана чу шум от затръшване на врати и от мотора на колата, която се отдалечаваше.

— Отиват ли си? — прошепна Лана от своето място.

— Не. — Сокола беше се скрил в сянката на скалата при на пещерата. — Чад заминава, но Роулинс и неговите хора сигурно мислят да прекарат нощта тук. Завързали са конете и палят огън.

Лана въздъхна и погледна към торбата с провизиите.

— Ние също можем да хапнем. Ще приготвя храната и ще направя кафе — предложи тя.

Преди да отвори торбата с провизиите, Сокола беше до нея.

— Никакво кафе и никакъв огън — й каза. — Ще хапнем по един сандвич, както на обяд. Има достатъчно хляб и месо.

— Но защо? — протестираше тя.

— Сега само се съмняват, че сме някъде наблизо. — Сокола подчерта думата. — Но ако усетят миризмата на храна и на огън, ще бъдат сигурни, че сме ние.

— Прав си, разбира се — съгласи се Лана натъжено.

Хлябът и месото се бяха спекли и само водата от манерката ги прекарваше в стомасите им. Беше топла и безвкусна. Чаша топло кафе щеше да им помогне срещу нощния студ, който започна да нахлува в пещерата след залязването на слънцето.

Лана се сгуши в спалния чувал, намирайки повече топлинка в краката на конете. Нощният огън криеше опасността да бъде забелязан от мъжете, разположили се на бивак в каньона. Лана се примири и потрепера в тъмнината. Сокола остави наблюдателния си пост и влезе тихо в пещерата. Спря се, за да вземе спалния си чувал. Отвори, го и отдели вътрешността от подплатата. Постла я на земята близо до седлото. Погледна Лана и й каза:

— Глупаво е и двамата да не спим. Защо не си починеш; малко? — Наметна подплатата върху раменете си като мантия и се върна при входа на пещерата.

Лана гледаше постелката и седлото, което беше като възглавница, но се направи, че не чува поканата му. Вместо това се изправи и отиде при Сокола, който седеше с опънати напред крака и опрян гръб о скалата.

— Нека да постоя аз на пост мъничко, а ти иди да поспиш — предложи тя.

На слабата лунна светлина Лана видя изморената усмивка, която изкривяваше устата му, докато клатеше отрицателно глава.

— Иди да си полегнеш.

— Ако ти не си легнеш, и аз няма да отида да си легна. — Лана клекна близо до него. — Ще остана при тебе.

Сокола се подвоуми и отгърна завивката. Лана се мушна при него. Облегна глава върху рамото му и метна своя спален чувал върху двамата.

— Така ще ни бъде по-топло — каза. — М-м-м-м!… — Тя почувства нотките на одобрение в гласа му и дъха му в косите си. — Надявам се да не бъде прекалено топло — прошепна той.

Лана се усмихна в мрака, наслаждавайки се на успокояващата ръка на Сокола върху стомаха й и на топлината, която излъчваха слетите им тела.

Изпърхаха крила и Сокола отвори очи. Ядосан, той разбра, че котешката му полудрямка се беше превърнала в дълбок сън. Колко ли беше спал? Погледна към слънцето, току-що изскочило на небосклона. Може би не повече от два часа. Лана се беше отпуснала върху ръцете му, дишайки дълбоко, както спеше.

Тялото й беше схванато и вцепенено от неудобното положение, но Сокола се въздържа да се помръдне. Нещо беше изплашило птиците и той остана неподвижен, ослушвайки се. Изминаха няколко секунди, преди да отличи шепота на лекия ветрец в сухите листа на дървото от стъпките на някой или нещо, което вървеше по тревата. След това чу характерното чаткане на конска подкова върху камък. Тропотът идваше точно под тях и конете бяха няколко.