Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

— Ще отида да подготвя конете за през нощта. Ще трябва да спим тук. Не ми се искаше да го правя, но…

— Нали не вярваш в духове — припомни му Сокола, защото за него това беше единствената причина, поради която не биваше да остават в колибата да спят.

— Не. Не заради духовете. Единственото, което ме преследва, са спомените.

Излезе през вратата, която по традиция бе обърната към свещената посока изток, а Сокола остана вътре. Сам.

При първите лъчи на утрото двама конника се отдалечаваха от колибата, яздейки сред безкрайното снежно пространство. Тънка струя дим от гаснещ огън излизаше от комина на изоставената колиба. Утрото багреше сивия дим във всички оттенъци на лилавото.

В щипещия утринен мраз двамата мълчаливо напуснаха каньона. Мъжът бе вдигнал яката на шубата си, за да се защити от пронизващия студ. Шапката му бе нахлупена ниско над челото. Момчето яздеше гологлаво, а черните му рошави коси проблясваха на светлината на първите лъчи на слънцето. Плещите на мъжа бяха отпуснати. Момчето седеше изпънато като струна, с някакво диво, но естествено чувство за благородство.

Пътуваха все на юг и навлязоха в територия, която Сокола никога по-рано не бе виждал. Беше толкова странна, че привлече вниманието му. Погледът му се рееше безспир — гледаше, търсеше, разпознаваше, забелязвайки и най-малката особеност, попаднала в зрителното му поле.

Слънцето се бе вдигнало, когато забеляза стадо едър рогат добитък. И преди това бе виждал стада крави, но не така многобройни, а животните не бяха такива едри, с червеникав косъм, с бели и къдрави муцуни. Ноздрите му потръпнаха при миризмата, излъчвана от топлата, козина на животните. Хвърли поглед към баща си, но той сякаш не го забеляза.

Сокола гледаше в упор мъжа. Мрежата ситни бръчици, които едно време се извиваха нагоре и придаваха усмихнато изражение на очите му, сега бяха остри и прави, лишаващи погледа от жизненост и щастие. Тези очи рядко го поглеждаха, а когато това станеше, се спираха на него само за миг.

Сам. Без да си дава сметка, Сокола бе принуден да приеме този факт. По същия начин, по който индианското му мислене го бе накарало да приеме смъртта на майка си и на сестра си. Не че не го болеше. Неговата майка му липсваше. Колибата му се бе сторила прекалено тиха без плача на капризната му сестричка. Въпреки това нещата не можеха да се променят, затова трябваше да се приемат такива, каквито са.

Язди напред и забрави. Слънцето огрява новия ден.

Щом забеляза няколкото големи къщи, Сокола си помисли, че влизат в град. Пътища от отъпкана пръст свързваха всяка дървена сграда със съседните. Кривите линии се пресичаха в белия сняг. Но колкото и да се оглеждаше, очите му не успяваха да открият никаква пощенска станция. Имаше много заграждения с добитък, направени от бели рендосани колове. В някои от тях имаше по един или два коня, но имаше и едно, в което имаше повече коне, отколкото в останалите. Конете бяха едри и мускулести като този, който яздеше баща му.

Близо до загражденията имаше три сгради. Баща му се насочи към едната от тях. Сокола си помисли, че това са оборите, за които веднъж му бе разказвал и в които държат животните, за да ги предпазят от зимните бури. До този ден Сокола не бе излизал от резервата. Всички контакти, които бе имал с белите, ставаха посредством учителите в училището на резервата, мормоните от пощенската станция и онзи човек, Роулинс, който няколко пъти бе идвал с баща му в колибата. Сокола не включваше баща си в списъка на белите хора, които бе срещал. Въпреки това бе научил много за света на белите от всичките тези източници, преди всичко от баща си. Сега той виждаше неща, които преди само му бяха описвани, и ги оглеждаше внимателно.

Един мъж стоеше изправен на каруца без ритли, теглена от голяма машина на три колела, в момента спряна пред двора с животни. Сокола разпозна в голямата машина трактор, като си припомни картинката в учебника, и се почувствува горд, че знае за тези неща. С дълга вила човекът хвърляше сухо, жълто сено в двора, за да храни конете.

Когато минаваха покрай него, запътени към централната сграда, човекът помаха с ръка в знак на поздрав към баща му.

Смешната дълга сграда, наречена обор, имаше в единия край висока врата, позволяваща оттам да влезе човек на кон, без да е принуден да слиза от седлото. Конят му се дръпна при вида на вратата, но после нервно последва бащиния в конюшнята.