Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

Времето течеше, неумолимо. Сокола не промени нито за миг стойката на тялото си, подобна на йогите, в палатката наметало. Снегът, който се бе натрупал отгоре й, служеше за изолатор срещу студа.

Някакво особено чувство му подсказа, че бурята е свършила. Протягайки се, изтърси снега, който тежеше над покривалото, и се наметна, като кръстоса краищата му на гърдите си. Светът бе станал бял и неподвижен, странен и нов. Пейзажът, който той добре познаваше, бе скрит под дебелата мантия на снега. Постепенно очите му привикнаха да разпознават отправните точки под бялата маска, която се опитваше да го заблуди. Сокола се отправи към дома си.

Ако той бе успял да оцелее в бурята, можеше да се предполага, че майка му и сестра му също са успели да се спасят. Може би вече бяха в колибата и се притесняваха за него. Ако случайно още не бяха стигнали, щеше да се наложи отново да ги търси.

Не беше изминал и стотина метра, когато забеляза едно яркозелено петно на белия сняг. Беше в съшия цвят като любимата блуза на майка му. Препъвайки се в дебелия сняг, хукна в тази посока. Когато спря, откри формата на човешко тяло под преспата сняг. А другата, по-малка преспа, можеше до бъде само люлката на сестра му. Нищо не помръдваше. Сокола постоя мълчалив и неподвижен, после колебливо се отправи към по-малката преспа и започна да почиства снега от люлката. Няколко сълзи бяха замръзнали на лицето на Момиченцето Кедър.

Отстъпи крачка назад, после още една.. Изведнъж се обърна и побягна лудешки, за да се отдалечи колкото може повече от труповете на майка си и на сестра си. Студът предизвика болезнен спазъм в дробовете му, като го накара да забави крачка. Без да се обръща назад, се отправи с мъка към колибата.

В тишината на този бял свят до него достигна, приглушен, тропотът на конски копита и скърцането на кожено седло. Сокола вдигна очи и видя да се приближава конник в галоп, който следваше някакъв криволичещ маршрут, а облаци бяла пара излизаха от ноздрите на коня. Конникът водеше за юздите втори кон — това бе оседланият им дорест кон.

— Соколе, Соколе! — извика баща му, махайки с ръка.

Конят изцвили и изпръхтя, после мъжът дръпна юздите, за да го спре, и щом скочи на земята, побягна към момчето и го хвана за раменете. За миг сянка на облекчение се мярна в разтревожения му поглед:

— Намерих коня… Къде е майка ти? А детето? — Големите ръце в ръкавици галеха плещите на момчето, покрити с наметалото.

— Отидоха си — гласът му бе равен, лишен от всякаква емоция.

— Отидоха си? Какво значи, че са си отишли? — Джон Бъкенън Фокнър отчаяно крещеше.

— Отидоха си по пътя, който води само в една посока. — Сокола отвърна на питащия поглед на баща си с нещо като стоическо приемане на нещата.

— Не, по дяволите! Няма да ги оставя да умрат! — Бащата бясно крещеше. — Заведи ме при тях!

— Не — Момчето отстъпи уплашено, като се опитваше да се освободи от ръцете, които го държаха здраво.

— Ти трябва да ме заведеш при тях, чуваш ли? — Заповедта му бе придружена от рязко разтърсване, което отметна главата му назад.

Мъжът не му даде никаква възможност да откаже и го повлече за ръка, карайки го да се завърти около себе си. Следвайки следите в снега, прекоси пътя, извървян от Сокола, стъпките му нервно скърцаха в снежната покривка. Промърмори, когато видя следите, водещи до зеленото петно и малката преспа, почистена от сняг, разкриваща лицето на бебето, побеляло от студа. Мъжът се затича, влачейки момчето, което загуби равновесие и падна в дълбокия сняг. Влачи се няколко крачки преди баща му да го пусне и да продължи да тича сам.

Дебелата снежна покривка омекоти падането на Сокола, който се изправи на колене, забравяйки наметката си, паднала на няколко крачки от него. Трепереше по-скоро от студ, отколкото от страх. Ужасът му нарастваше полека-лека при вида на Очи-които-се-смеят, който почистваше снега от телата с мощни загребвания на ръцете с ръкавици. Устните му издаваха ужасни звуци — звуците на един побъркан ум.

— Не! — извика ужасен Сокола, когато видя мъжа да вдига тялото на майка му от нейното заснежено смъртно ложе.

Кристали заледена кръв покриваха челото й. Сокола отмести поглед, за да не види побелялото й от студа лице. Страхът му се усили, когато видя, че баща му разтрива вкочанените й крайници. С пресипнал от болка глас Очи-които-се-смеят я молеше да му говори, като продължаваше да я вика по име. Когато най-сетне го видя да допира уста до устните на майка му, опитвайки се да вдъхне живот на тялото, Сокола изпита за баща си по-голям страх от този, който изпитваше за себе си.