Джанет Дейли - Ритуалът на нощта

След като бяха яздили дълго време при ярката слънчева светлина, отразяваща се в снега, сега вътрешността изглеждаше съвсем тъмна. Сокола потърси с очи най-тъмния ъгъл, за да се ориентира по-бързо в полумрака. Вдишваше сух и дразнещ прах, примесен с миризмата на кон, кожа и изпражнения. Беше топло вътре, въпреки че нямаше слънце. Няколко метра след входа баща му спря коня. Сокола последва примера му. Коженото седло проскърца и едното стреме пое цялата тежест на бащата, докато слизаше от седлото. Сокола се подвоуми за миг, после изниза крака от стремената и се плъзна безшумно на твърдия под. Тъй като не знаеше какво да прави, почака, докато видя, че баща му започва да разседлава коня. Сокола откачи навитата на руло наметка зад седлото, в която се намираха всичките му вещи, и я остави на пода. След като метна едното стреме над седлото, Сокола започна да разкопчава ремъка. Беше пораснал, откакто преди година и половина бе получил като подарък седлото, и вече нямаше нужда да се повдига на пръсти, за да го достигне.

Всичко, което го заобикаляше, беше толкова странно, че сетивата му бяха болезнено изострени. Острият му слух долови шума на приближаващи се стъпки още преди проскърцването на снега да наближи вратата.

— Идва някой — предупреди той с много нисък глас.

Баща му вдигна поглед, когато стъпките вече бяха достатъчно близо, за да бъдат чути и от бял човек. Малкият му дорест кон беше зад коня на баща му и всъщност двете животни представляваха чудесно скривалище за момчето, което предпазливо гледаше към голямата врата. Човекът бе среден на ръст. Носеше дебели джинси, тежка шуба, подплатена с овча кожа, закопчана до гърлото. Яката й бе вдигната така, че опираше периферията на шапката. Сокола разпозна Роулинс. Очите с цвят на кал, ведрото лице напомняха на Сокола спокойното разливане на реката на местата, където скоростта и силата на течението са невидими за човешките очи.

В походката на мъжа се усещаше едва доловимо колебание, когато влизаше:

— Най-сетне се върна. Почвах да се безпокоя за теб, Джон.

Очите на мъжа, непривикнали към сумрака, не забелязаха веднага втория по-малък кон. Баща му не отвърна веднага. След като свали седлото от гърба на коня, заобиколи животното и отиде да постави седлото право до стената. Роулинс спря на няколко сантиметра от него и го загледа втренчено:

— Как мина всичко? — Роулинс се колебаеше как да формулира въпроса си.

Последва дълго мълчание, през което баща му стоеше неподвижно, вгледан в мъжа. После Сокола забеляза силната тръпка, която премина през цялото му тяло:

— Мъртва е, Том. А също и малката. Била е на гости на вуйчо си и си е тръгнала малко преди да почне бурята — думите струяха от устата леко и свободно, като водите на поток зад стената на дига, готови после да избият на воля. — Счупил се е окът на колата. Тя е разпрегнала коня и сигурно е мислела да се върне, яздейки. Очевидно конят я е хвърлил. Имаше кръв… Имаше рана на челото. Том… умрели са от замръзване, тя и малката. Аз… — Нещо задържа в гърлото му края на изречението, защото Сокола видя, че баща му преглътна, извърна се към коня, сведе глава и скри лицето си в ръце.

Роулинс се наведе към баща му. После пъхна ръце в джобовете и погледна настрана:

— Съ…съжалявам.

— Да-а-а — думата звучеше като стържене и не значеше нищо. Баща му вдигна ръка към бузата си, сякаш неумело бършеше нещо. Сетне подсмръкна, като да бе настинал.

— А какво стана с момчето?

Като спря да прибира останалите сбруи и постелката на коня, баща му го погледна през рамо учуден. После се премести към Сокола, от другата страна на коня. Най-накрая се изгуби в празното пространство.

— Доведох го с мен — остро отсече и свали всичка сбруи и седлото от коня. Сигурно бе забелязал трепването на Роулинс, защото добави отчетливо: — Не можех да го оставя там.

Държейки поводите, баща му отведе коня в другия край на голямото и широко помещение, като по този начин откри малкия дорест кон, който Сокола разседлаваше. В мига, когато очите на Роулинс го забелязаха, Сокола сведе глава и се задълбочи в работата си, като се криеше в полусянката. Баща му бе отвел коня в другия край, при полуотворената врата. Сетне свали юздите, тупна го с ръка по хълбока и го изпрати в съседното помещение.

— Джон — гласът на Роулинс звучеше и настойчиво, и колебливо.

— По дяволите! Не можех да го оставя там. Казах ти вече. Има нужда от възпитание и да води живот, който ще му даде повече възможности от тези, които би имал в резервата. А освен това… искам да е близо до мен. — Последното решение бе изказано с приглушен, но решителен тон.