Морис Дрюон - Удушената кралица

Монсеньор дьо Валоа беше страшно горд, че е открил обширен магьоснически заговор, вдъхновен естествено пак от Ангьоран. Жената на Марини и сестра й, дам дьо Шантьолу, извършвали престъпни магии с восъчни кукли, изобразяващи краля, граф дьо Валоа и граф дьо Сен-Пол. Това поне твърдяха разни типове, дошли от улица Бурдоне, където с разрешението на полицията имаха магьоснически лаборатории. Довлякоха пред кралския съд една куца жена, явно дяволско изчадие, и някой си Павио, и двамата наскоро осъдени за подобна дейност.

Те без никакви задръжки се обявиха съучастници на дам дьо Марини, но болезнено се изненадаха, когато бе потвърдена присъдата, изпращаща ги на кладата. И лъжесвидетелите в този процес бяха измамени!

Най-сетне бе известено за смъртта на Маргьорит Бургундска и сред голямото вълнение, предизвикано от тази новина, бе прочетено писмото на кралицата, написано в навечерието на смъртта й до нейния съпруг.

— Убили са я! — извика Марини, който най-сетне прозря ясно цялата машинация на Валоа.

Но сержантите около него го принудиха да млъкне, а Жан д’Аниер прибави още една точка към обвинителния акт.

Напразно в дните, предшествували процеса, английският крал отново се бе намесил с писмо до шурея си, френския крал, заклевайки го да пощади Ангьоран. Напразно Луи дьо Марини се бе хвърлил в краката на Вироглавия, негов кръстник, молейки го за милост и справедливост. Щом произнесяха името на Марини, Луи X имаше само един отговор:

— Вдигнал съм ръце от него.

Повтори го още веднъж и във Венсен.

Тогава Ангьоран чу, че го осъждат на обесване, жена му щеше да бъде затворена, а имуществото му конфискувано.

Но Валоа продължаваше да се вълнува. Нямаше да си даде отдих, докато не видеше Ангьоран увиснал на въжето. И за да осуети всеки опит за евентуално бягство, определи трети затвор на своя враг — Шатле.

Така че през нощта на 30 април 1315 година Марини съзерцаваше небето през отдушника на една килия в Шатле.

Той не се боеше от смъртта. Тренираше се поне да приеме неизбежното. Но мисълта за проклятието натрапчиво обсебваше съзнанието му. Срещу него бе извършена такава пълна несправедливост, че той неволно виждаше отвъд внезапната човешка ярост явна поличба за нечия по-висша воля. „Дали наистина през устата на великия магистър е говорил божият гняв? Защо бяхме всички прокълнати, дори и ония от нас, които не бяхме назовани, само задето присъствувахме? Та нали действувахме за благото на кралството, за величието на църквата и чистотата на вярата? Какво предизвика ожесточението на небето срещу всеки от нас?“

Докато едва няколко часа го деляха от собственото му изтезание, той се връщаше мислено на отделните етапи на процеса срещу тамплиерите, като че ли именно в него, повече отколкото във всяка друга негова обществена или лична проява, се криеше върховното обяснение, което трябваше да открие, преди да умре. И изкачвайки бавно стъпалата на паметта си, с добросъвестната старателност, която бе влагал във всичко, той стигна до някакъв праг, където внезапно стана светло, и той разбра всичко.

Проклятието не идваше от бога. То идваше от него самия и се коренеше в собствените му дела. И това бе еднакво вярно за всички хора и за всички възмездия.

„Тамплиерите вече почти не спазваха правилата си. Отклонили се бяха от служенето на християнството и се занимаваха само с парични сделки. Порокът се промъкваше в редиците им и подкопаваше величието им. Затова те носеха в себе си своето проклятие и бе справедливо орденът им да бъде премахнат. Но за да ликвидирам тамплиерите, назначих за архиепископ брат си, амбициозен и подъл човек, който ги осъди за измислени престъпления. Така че никак не е изненадващо, че брат ми участвува в съда, който осъди и мен за измислени престъпления. Не трябва да го упреквам за измяната му: аз я подкладох… Защото Ногаре бе изтезавал много невинни хора, за да измъкне от тях признания, които той си въобразяваше, че са необходими за общественото благо, неприятелите му в крайна сметка го отровиха… Защото Маргьорит Бургундска бе омъжена от политически съображения за принц, когото не обичаше, тя му изневери. А защото изневери, бе разобличена и хвърлена в затвора. Защото изгорих писмото й, което можеше да освободи крал Луи, аз погубих Маргьорит и погубих същевременно самия себе си… Какво ще се случи на Луи, задето е заповядал да я убият, а обвини мен в това престъпление? Какво ще се случи на Шарл дьо Валоа, който тази сутрин ще ме обеси за прегрешения, измислени от него? Какво ще се случи на Клеманс Унгарска, ако приеме, за да бъде френска кралица, да се ожени за един убиец?… Дори когато сме наказани заради неверни обвинения, винаги има една истинска причина за възмездието. Всяка несправедлива постъпка, извършена за справедлива кауза, носи в себе си своето проклятие.“