Морис Дрюон - Удушената кралица

Априлският ден беше мек, леки облаци се носеха по небето над дъбовете на Венсенската гора. Истинска пролет, която вдъхваше надежди. Ако гладът продължаваше да се шири, поне не им бе вече студено и хората си казваха, че тазгодишната реколта ще бъде добра, ако сланата не попари едва покаралото жито.

Близо до кралския замък бе издигната огромна шатра като за празненство или тържествена сватба и двеста бирници, ковчежници и превота бяха насядали кой върху дървени пейки, кой на земята, кръстосал нозе.

Под балдахин с извезани на него гербове на френския двор, младият крал с корона на глава и скиптър в ръка зае креслото си, нещо като сгъваем стол, напомнящ креслото от слонова кост, което, откакто съществуваше френската монархия, служеше за трон на суверена, когато беше извън двореца. Облегалките бяха украсени с глави на хрътки, а на седалката имаше червена коприне-на възглавница.

Перовете и бароните се настаниха от двете страни на краля, а съветниците от Сметната палата — зад дълги маси, закрепени на дървени подставки. Кралските чиновници с регистрите си бяха викани един след друг заедно с реформаторите, обследвали съответните области. Колкото и прибързана да беше анкетата, тя бе дала възможност да се съберат доста изобличителни сведения, повечето от които се оказаха верни. Почти във всички отчети личаха разхищения, произвол и злоупотреби, особено през последните месеци след смъртта на Филип Хубави и главно след като авторитетът на Марини бе подронен.

Бароните започнаха да негодуват, като че ли всички те са били образци на почтеност или като че ли разхищенията бяха засегнали собственото им имущество. В редовете на чиновниците се вся уплаха, някои предпочетоха тихомълком да се измъкнат, отлагайки за по-късно доклада си. Когато дойде ред на превотата и бирниците от областите Монфор-л’Амори, Дурдан и Дрьо, срещу които Толомей бе доставил на реформаторите съвсем точни обвинения, всички около краля се раздвижиха. Най-възмутен от висшите сановници и най-високо даващ израз на гнева си бе Марини. Гласът му заглуши всички гласове и той заговори така властно с подчинените си, че те наведоха гърбове. Той настояваше за възстановяване на злоупотребените суми, заплашваше с наказания. Но монсеньор дьо Валоа стана и рязко го прекъсна:

— Чудесна роля разигравате пред нас, месир Ангьоран! — възкликна той. — Само че няма никаква нужда да крещите в лицето на тези мошеници, защото са хора, назначени от вас, предани на вас и по всичко личи, че сте делили с тях.

Такава дълбока тишина последва това публично обвинение, че дори се чу далечно кукуригане на петел. Видимо изненадан, Вироглавия се оглеждаше надясно и наляво. Всеки сдържаше дъха си, защото Марини пристъпи към Шарл дьо Валоа.

— Месир — каза с дрезгав глас той, — ако измежду цялата тази сбирщина… — той посочи с разперени пръсти свиканите чиновници — … ако се намери само един сред тези лоши служители на кралството, който да потвърди по съвест и да се закълне, че ме е подкупил по някакъв начин или ми е предал най-малка сума от постъпленията си, нека излезе напред.

Тогава, тласкан от голямата лапа на Робер д’Артоа от редиците излезе превото на Монфор, чиято дейност се обсъждаше в момента.

— Какво имате да кажете? За въжето ли плачете? — подхвърли Марини.

Цял треперещ, с кръгло лице, белязано от виненочервено петно, превото стоеше безмълвен. Все пак достатъчно го бяха подучили, най-напред Гучо, после Робер д’Артоа, който предната вечер му бе обещал, че ще се избави от всякакво наказание, ако свидетелствува против Марини.

— Е, какво имате да кажете? — попита на свой ред граф дьо Валоа. — Не се бойте да признаете истината, защото любимият ни крал е тук, за да я изслуша и да отдаде справедливост.

Портфрюи коленичи пред Луи X и като скръсти късите си ръце, каза:

— Господарю, аз съм голям грешник. Принуден бях обаче от чиновника на монсеньор дьо Марини, който всяка година ми искаше една четвърт от данъците за гос-подаря си.

— Кой чиновник? Кажете името му и нека се яви! — извика Ангьоран.

— Какви суми сте му дали?

Тогава превото загуби самообладание, нещо, което можеха да предвидят подстрекателите, защото бе съмнително човек, огънал се пред Гучо, да не рухне в присъствието на Марини. Той произнесе името на чиновник, умрял преди пет години, заплете се, като назова друг съучастник, който обаче се оказа служител на граф дьо Дрьо, а не на Марини. Бе съвсем неспособен да обясни по какъв тайнствен път злоупотребените средства са могли да стигнат до ректора на кралството. Показанията му явно бяха неверни. Марини им сложи край с думите: