Морис Дрюон - Удушената кралица

Военните често са нерешителни по природа, което ги прави склонни към подчинение и това е причина да губят много сражения. Макар да избухваше бързо в ругатни и да биеше лесно подчинените си, Берсюме не беше способен на инициатива в случай на непредвидена ситуация.

Между недоволството на жена, която по собствените й твърдения щяла да бъде всемогъща утре, и гнева на монсеньор дьо Марини, който бе всемогъщ днес, коя опасност да избере?

— Бих желала също госпожа Бланш и аз да можем да излезем за час или два от тия стени под ваша охрана, ако сметнете за уместно, за да видим и нещо друго, а не само зъбците на кулата и копията на стрелците ви.

Маргьорит избърза и явно прекали. Берсюме подуши хитрина. Затворничките му се опитваха да общуват с външния свят, а може би дори да се изплъзнат от ръцете му. Следователно не беше толкова сигурно дали щяха да се завърнат в двора.

— Тъй като сте кралица, госпожо, ще разберете, че изпълнявам вярно служебния си дълг — отвърна той — и не мога да престъпя нарежданията, които са ми дадени.

При тия думи той излезе, за да не бъде принуден да спори повече.

— Какво куче! — извика Маргьорит, когато той се скри от погледа й. — Овчарско куче, което знае само да лае и да хапе.

Маргьорит беше провела погрешна маневра. И сега беснееше, крачейки из кръглата стая.

И Берсюме не беше доволен. „Трябва да очаквам всичко, щом съм тъмничар на кралица“ — мислеше си той. А да очаква всичко за професионален войник означава на първо място да очаква инспекция.

Снегът по покривите се топеше и се стичаше от стрехите. Навсякъде метяха и се пребиваха от умора. Жилището на стражата ехтеше от пълните с вода ведра, плисвани обилно върху плочите. Смазаха веригите на подвижния мост. Извадиха пещите за топене на смола, като че ли крепостта щеше всеки миг да бъде атакувана. От времето на Ричард Лъвското сърце замъкът Гаяр не помнеше подобна суматоха.

Опасявайки се от внезапно посещение, комендантът Берсюме бе решил да приведе гарнизона си в пълна готовност. С юмруци на хълбоците и раззината за крясъци уста, той обхождаше помещенията, избухваше при вида на зеленчукови отпадъци, замърсяващи кухнята, с яростно повдигане на брадичката сочеше паяжините, увиснали по гредите, преглеждаше снаряженията. Някой стрелец бе загубил колчана си? Къде се бе дянал този колчан? Ами ръждясалите под мишниците ризници? Хайде, гребете с шепи пясък и търкайте, докато блеснат!

— Ако месир Парей внезапно се изтърси — крещеше Берсюме, — никак не ми се иска да му покажа банда просяци! По-живо!

И тежко на онзи, който не тичаше достатъчно бързо! Войникът Гро-Гийом, оня, който се надяваше, че ще им отпуснат допълнителна дажба вино, получи солиден ритник по пищяла. Сержант Лален беше на края на силите си.

Тъпчейки разкаляния сняг, мъжете внасяха отново в сградата не по-малко мръсотия, отколкото изхвърляха. Блъскаха се врати. Замъкът Гаяр напомняше къща, от която се изнасят. Ако принцесите искаха да избягат, това беше най-подходящият момент.

До вечерта Берсюме остана без глас, а стрелците му дремеха по зъбчатите стени.

Но когато след два дни още в първите часове на деня съгледвачите забелязаха в снежния пейзаж край Сена група конници, които се приближаваха с развят флаг откъм Париж, комендантът на крепостта се поздрави за взетите мерки.

Той бързо навлече най-хубавата си ризница, прикрепи към ботушите си шпори, дълги три пръста, сложи си железния шлем и излезе на двора. Имаше още малко време, колкото да огледа с неспокойно задоволство строения гарнизон, с блеснало в млечната зимна светлина оръжие.

„Поне няма да могат да се заядат за вътрешния ред — каза си той — и с повече основание ще мога да се оплача от ниската си заплата и от ненавременното изплащане на издръжката за хората ми.“

В подножието на стръмния бряг засвириха вече тръби и по варовитата почва зачаткаха конски копита.

— Решетките! Мостът!

Веригите на подвижния мост заскърцаха и само след минута петнадесет щитоносци с кралския герб на гърдите си, обкръжили едър мъж в червено, застанал на коня си като че ли изобразяваше собствената си статуя, прекосиха в галоп сводестото преддверие на стражата и влязоха във външния двор на замъка Гаяр.

„Дали пък не е новият крал? — помисли си Берсюме и се втурна насреща му. — Господи! Дали кралят не идва да вземе жена си?“