Морис Дрюон - Удушената кралица

От началото на пленничеството си досега тя не бе проляла нито една сълза, не бе признала ни веднъж, че изпитва угризение. Капеланът, който я изповядваше всяка седмица, бе ужасен от коравосърдечието й.

Нито за миг Маргьорит не се бе съгласила да признае, че е отговорна за нещастието си. Нито за миг не бе допуснала, че за внучката на Луи Свети, за дъщерята на Бургундския херцог, кралица на Навара и бъдеща кралица на Франция, любовта с един щитоносец е опасна, наказуема игра, която може да й коства честта и свободата. Оправдаваше се с това, че е била омъжена за човек, когото никак не е обичала.

Не се упрекваше, че се бе впуснала в любовната си връзка. Ненавиждаше противниците си и единствено срещу тях насочваше безполезните си гневни изблици: срещу зълва си, английската кралица, която я бе изобличила, срещу Бургундския род, който не я бе защитил, срещу кралството и законите му, срещу църквата и заповедите й. И когато бленуваше за освобождение, тя бленуваше главно за отмъщение. Бланш обви шията й с ръце.

— Сигурна съм, миличка, че е дошъл краят на нещастията ни.

— Ще дойде, ако действуваме хитро и бързо — отвърна и Маргьорит.

Тя кроеше мислено неясен план, хрумнал й по време на църковната служба, без да знае още докъде ще я до-веде. Във всеки случай искаше да използува новото си положение.

— Ще ме оставиш да говоря сама с този дангалак Берсюме. Какво не бих дала да видя главата му забучена на копие, а не щръкнала над раменете му — добави тя.

Малко след това двете жени чуха, че издърпват резетата на долната врата. Те сложиха отново касинките си. Бланш застана в нишата на тесния прозорец. Маргьорит седна на столчето, единственото, с което разполагаше. Комендантът на крепостта влезе.

— Дойдох в отговор на молбата ви, госпожо — каза той.

Маргьорит не отговори веднага, изгледа го от глава до пети и подхвърли:.

— Месир Берсюме, знаете ли кого охранявате занапред?

Берсюме извърна очи, сякаш търсеше нещо около себе си.

— Зная, госпожо, зная — отвърна той — и не преставам да мисля за това, откакто тази сутрин ме събуди конникът, отиващ в Крикбьоф и Руан.

— Вече седем месеца съм затворена тук. Нямам бельо, нямам мебели, нямам чаршафи. Ям същата каша като войниците ви и ми палят огън само един час на ден.

— Подчинявах се на заповедите на месир дьо Ногаре, госпожо.

— Гийом дьо Ногаре е мъртъв.

— Той ми бе изпратил нарежданията на краля.

— Крал Филип е мъртъв.

Отгатвайки накъде клони Маргьорит, Берсюме възрази:

— Но монсеньор дьо Марини е все още жив, госпожо, а той се разпорежда с правосъдието и затворите, както и с всичко друго в кралството, и аз съм напълно зависим от него.

— Таз сутрешният пратеник не ви ли донесе нови разпореждания за нас?

— Никакви, госпожо.

— Скоро ще ги получите.

— И аз ги очаквам, госпожо.

Берсюме изглеждаше доста възрастен за своите тридесет и пет години. Имаше угриженото и начумерено изражение, което обичат да си придават военните. Отначало принудено, то накрая им става присъщо. За всекидневната си служба в крепостта той носеше калпак от вълча кожа и стара, малко халтава ризница, почерняла и омазнена, набрана под колана му. Веждите му бяха сключени.

В началото на пленничеството си Маргьорит почти недвусмислено му се бе предложила с надежда да го превърне в свой съюзник. Той бе отклонил всеки неин аванс не толкова от добродетелност, колкото от благоразумие. Но го беше яд на нея за лошата роля, която му бе отредила. Днес се питаше дали разумното му поведение щеше да му донесе облага или наказание.

— Съвсем не ми беше приятно, госпожо — поде той, — да бъда принуден да се държа така с жени… при това толкова високопоставени като вас.

— Мога да си представя, месир, мога да си представя — отвърна Маргьорит, — защото у вас се чувствува рицарят и мерките, които са ви предписали, сигурно са ви били много противни.

Комендантът на крепостта произхождаше от простолюдието. Затова думата „рицар“ приятно погали слуха му.

— Само че, месир — продължи затворничката, — до гуша ми дойде да дъвча дърво, за да запазя зъбите си бели и да си мажа ръцете с мазнината от супата си, за да не се напукат от студа.

— Разбирам, госпожо, разбирам.

— Бих ви била благодарна, ако занапред ме предпазите от студа, гадините и глада.

Берсюме наведе глава.

— Нямам никакви нареждания в този смисъл, госпожо.

— Аз съм тук само поради омразата на крал Филип и неговата смърт ще промени всичко — поде Маргьорит самоуверено. — Нима ще чакате да ви заповядат да ми отворят вратите, за да засвидетелствувате малко повече почит на френската кралица? Не смятате ли, че това би означавало да действувате доста глупаво срещу собствената си съдба?