Морис Дрюон - Френската вълчица

Месер Толомей се усмихна, защото отгатна по цялата тази суматоха, че току-що влизаше граф д’Артоа. Впрочем след малко той зърна през „шпионката“ огромна островърха качулка от червено кадифе, червени ръкавици, червени ботуши със звънтящи шпори и аления плащ, развяващ се на раменете на исполина. Единствен монсеньор д’Артоа умееше да влиза така шумно, да изпълва с трепет персонала още с появяването си, да щипе мимоходом гърдите на гражданките, без съпрузите им да посмеят дори да мръднат, и да разклаща стените едва ли не само с дъха си.

Старият банкер никак не се вълнуваше от всичко това. Доста отдавна познаваше граф д’Артоа. Беше го наблюдавал безкрайно много пъти. А когато го гледаше така отгоре, различаваше всичко престорено, пресилено, показно в държанието на този благородник. Понеже природата го беше дарила с изключителни телесни измерения, монсеньор д’Артоа си придаваше вид на лошия исполин от приказките. Всъщност беше обикновен хитрец и измамник. Пък и Толомей водеше сметките на Робер…

Лицето, което придружаваше д’Артоа, повече привлече вниманието на банкера: един благородник, облечен изцяло в черно, с уверена походка, но със сдържано, далечно и доста високомерно изражение.

Двамата посетители се бяха спрели пред тезгяха с оръжията и конските амуниции и монсеньор д’Артоа шареше с огромната си червена ръкавица между кинжалите, камите, различните модели дръжки на шпаги, разбутваше везаните седла, стремената, извитите юзди, изящно оформените нарязани и бродирани поводи. Служещият щеше да загуби после цял час да подрежда стоката си. Робер избра чифт шпори от Толедо с дълги шипове, с висока и извита назад пета, за да предпазва ахилесовото сухожилие при силен натиск на хълбоците на коня. Остроумно изобретение, сигурно много полезно при турнири. Скобите на шпорите бяха украсени с цветя и панделки, а върху позлатената стомана беше гравиран девизът: „Ще победя“.

— Подарявам ви ги, милорд — каза исполинът на благородника в черно. — Остава ви само да си изберете дамата, която ще ви ги прикачи. Няма да чакате много. Френските дами бързо се запалват по някого, който идва отдалеч… Тук можете да се снабдите с всичко, което пожелаете — добави той, като посочи галерията. — Приятелят ми Толомей, вещ лихвар и търговска лисица, ще ви достави всичко. Каквото и да му поискат, никога не се е случвало да го няма. Искате да подарите филон на капелана си? Предлага ви да изберете измежду тридесет… Пръстен за вашата любима? Има цели ковчежета, пълни със скъпоценни камъни… Приятно ви е да парфюмирате момичетата преди забавлението? Ще ви даде мускус, внесен направо от Ориента… Търсите реликва? Има цели шкафове… На всичко отгоре продава и злато, за да си купите всичко това! Притежава монети, сечени във всички краища на Европа, и ей върху тази плоча виждате курса им. Продава цифри, с това главно се занимава: аренди, лихви от заеми, доходи от владения… Зад тези малки вратички седят чиновници, които събират, пишат единиците, запомнят наум десетиците… Какво бихме правили без този човек, който забогатява от неумението ни да смятаме? Да се качим при него.

Скоро дървените стъпала на витата стълба застенаха под тежестта на Робер д’Артоа. Месер Толомей бутна капака на „шпионката“ и спусна гоблена.

Стаята, в която влязоха двамата благородници, беше тъмна, пищно украсена с тежки мебели, големи сребърни предмети, с гоблени по стените, които приглушаваха шума. Миришеше на свещи, тамян, подправки и билки. Редом със скъпите вещи се бяха наслоили и миризмите, които съпътствуваха един живот.

Банкерът пристъпи към гостите си. Робер д’Артоа, който не бе го виждал мкого седмици — почти три месеца, през които трябваше да придружава братовчед си, френския крал, най-напред в Нормандия в края на август, после в Анжу цялата есен, — намери сиенеца остарял. Белите му коси бяха по-редки, по-пухкави върху яката на дрехата му. Времето бе оставило следи от ноктите си по лицето му. Скулите бяха прошарени от червени жилчици, напомнящи крачка на птица, бузите бяха увиснали и се люшкаха под брадичката му. Гърдите му бяха хлътнали още малко, докато шкембето му беше станало още по-голямо. Нискоотрязаните нокти бяха чупливи. Лявото око, прословутото ляво око на месер Толомей, винаги почти затворено, запазваше изражението на живост и лукавост върху лицето му. Но другото му око, отвореното, гледаше разсеяно, отсъствуващо, уморено. Поглед на изхабен човек, загрижен по-малко за външния свят, отколкото за смущенията и отпадналостта на старото си тяло, близко до своя край.