Морис Дрюон - Френската вълчица

Робер д’Артоа се поколеба, преди да отговори.

— Освен ако може би не сте в течение… — добави Толомей.

— Как не, в течение съм естествено! Нали знаете, че нищо не се върши, без кралят и главно монсеньор дьо Валоа да се допитат до мен. Това нареждане ще бъде подпечатано след два дни: никой няма да има право да изнася извън кралството златни или сребърни монети, сечени в кралство Франция. Единствени поклонниците ще могит да се запасят с малко дребни пари.

Банкерът се престори, че не отдава на тази новина новина по-голямо значение, отколкото на цената на свещите или смесването на сладката. Но вече си мислеше: „Значи само чуждестранни монети ще могат да бъдат изнасяни от кралството. Следователно стойността им ще се покачи. Колко ни помагат в нашия занаят дърдорковците, а самохвалците ни предлагат даром сведение, което биха могли да продадат прескъпо!“

— И така, милорд — поде той, като се обърна към Мортимър, — вие смятате да се установите във Франция? Какво очаквате от мен?

Робер му отговори:

— Онова, което е необходимо на един знатен барон, за да запази ранга си. Не сте вчерашен, Толомей!

Банкерът дрънна с едно звънче. Поиска от влезлия прислужник голямата си сметководна книга и добави:

— Ако месер Бокачо не е още тръгнал, кажи му да ме почака.

Донесоха му книгата, дебела папка с подвързия от черна патинирана кожа, чиито листове от хубава гланцова хартия бяха скачени с подвижни скобки така, че да могат да се вадят, както и да се прибавят нови. Това даваше възможност на Толомей да събира на едно място сметките на по-важните си клиенти, подредени в азбучен ред, а не да трябва да търси отделните полици. Банкерът сложи папката върху коленете си и я отвори малко церемониално.

— Ще се озовете в добра компания, милорд — пошегува се той. — Вижте, всекиму според заслугите… Сметководната ми книга започва с граф д’Артоа… За вас са отредени много листове, монсеньор — добави той, като захихика по негов адрес. — Ето сметката на дьо Бар, на Булонския граф, на Бурбонския херцог… На кралица Клеманс…

Банкерът поклати почтително глава.

— Ах, тя ни създаде много грижи след смъртта на крал Луи Х. Като че ли траурът й вдъхна ненаситна жажда за разхищения. Пресветият отец й писа лично, за да я подкани към повече въздържаност. Тя се принуди да заложи бижутата си при мен, за да изплати дълговете си. Сега живее в двореца Тампл, който смени срещу Венсенския замък, получава вдовишката си рента и като че ли се е успокоила.

Той продължаваше да обръща страниците, които шумоляха под ръката му. Много ловко оставяше да се видят имената, като същевременно скриваше цифрите с дланта си. Беше само наполовина недискретен.

„Сега пък аз се държа като самохвалец — мислеше си той. — Но трябва да изтъкна малко услугите, които правя, и да покажа, че не съм се почувствувал кой знае колко поласкан от новия длъжник.“

Всъщност в тази книга бе събран целият му живот и той не пропускаше случай да я разлисти. Всяко име, всяка сметка бяха свързани с толкова спомени, толкова интриги, толкова поверени тайни, толкова отправени към него молби, с които бе измервал властта си! Всяка сума извикваше конкретния спомен за нечие посещение, писмо, ловка сделка, порив на симпания, суровост към някой небрежен длъжник… Минали бяха почти петдесет години, откакто Спинело Толомей се бе установил на улицата на Ломбардците, за да основе банка 16 16 Сдружението на сиенските банкери Толомей е много влиятелно и известно още от качалото на XIII век. Негов главен клиент е папската институция. Основателят му Толомео Толомей участвувал в едно посолство при папа Александър III, а при папа Александър IV сдружението си извоюва привилегията да обслужва единствено Светия престол. , след като отначало, веднага след пристигането си от Сиена, се бе занимавал с панаирите в Шампания.

Още една страница, после още една, която се закачи на нащърбените му нокти. Името беше задраскано с черни черта.

— Вижте, тук е Данте Алигиери, поетът… за една милка сума, когато дойде в Париж да види кралица Клеманс, след смъртта на мъжа й. Той беше голям приятел на Карл Унгарски, бащата на госпожа Клеманс. Спомням си месер Данте: беше седнал в същото кресло, на което седите вие, милорд. Недобър човек. Беше син на сарафин. Цял час ми говори с голямо презрение за банкерския занаят. А можеше да бъде доста зъл и се напиваше в бордеите с леки момичета. Няма значение! Никой преди него не бе придал такава мелодичност на езика ни! А как е описал ада! Изтръпваш, като си помислиш, че може би наистина е така. Знаете ли, че в Равена, където месер Данте е живял последните години, хората страхливо се отдръпвали от пътя му, защото, мислели, че е магьосник и че наистина е слизал в преизподнята. Две години вече откак е умрял. Но дори и сега мнозина не искат да повярват в смъртта му и уверяват, че щял да се върне… Той не обичаше банкерския занаят, в това няма съмнение, както не обичаше и монсеньор дьо Валоа, който го бе изгонил от Флоренция.