Морис Дрюон - Френската вълчица

— Ще бъде наказан оттам, откъдето е грешил! — извика той.

Идеята наистина му се струваше остроумна.

— Само че трябва да бъдем поне четирима — каза Гърней. — Трябва да ни помогне Бъркли.

— Ах, нима не знаеш какъв е шуреят ми Томъс! — отвърна Малтравърс. — Не отказва петте ливри дневно, но има меко сърце. Повече ще ни пречи, отколкото ще ни бъде полезен.

— Ако обещаем няколко шилинга на здравеняка Тауърли, той охотно ще ни помогне — каза Оугъл. — Освен това е толкова глупав, че дори и да се разбъбри, никой няма да му повярва.

Изчакаха да се свечери. Гърней поръча в кухнята да приготвят чудесна вечеря за затворника с пате от мозък, печени птички на скара, волска опашка със сос. Едуард не бе виждал такава вечеря от дните в Кенилуърт при братовчед си Кривата шия. Той много се учуди, отначало леко обезпокоен, а после ободрен от необичайната трапеза. Вместо да му подхвърлят една гаванка, която трябваше да закрепя на ръба на вонящия трап, го настаниха в малката съседна стая, при това на столче, което му се стори приказен лукс. И ядеше храни, на които бе забравил едва ли не вкуса! Не пестяха и виното, хубаво светлочервено вино, което Томъс Бъркли докарваше от Аквитания. Тримата тъмничари присъствуваха на угощението, като си намигаха.

— Няма да има време да го смели — пошепна Малтравърс на Гърней.

Колосът Тауърли бе застанал на вратата и напълно я задръстваше.

— Ето че сега се чувствуваме по-добре, нали така, милорд? — каза Гърней, когато бившият суверен завърши вечерята си. — Сега ще те заведем в една хубава спалня, където те чака пухено легло.

Затворникът с обръсната глава и удължена, треперяща брадичка, погледна изненадан тъмничарите си.

— Нови заповеди ли сте получили? — попита той.

Гласът му беше изпълнен с плахо покорство.

— Ами да! Разбира се! Получихме нови заповеди и ще се отнесем добре с теб, милорд! — отвърна Малтравърс. — Наредихме дори да запалят огън там, където ще спиш, защото нощите захладяваг, нали така, Гърней? Няма що, нормално е в този сезон. Вече е краят на септември.

Накараха краля да слезе по тясната стълба, да прекоси затревения двор на Кийпа, да се изкачи от другата страна по стълбата в стената. Тъмничарите му не го бяха излъгали. Действително го заведоха в спалня, ех, не в дворцова спалня, разбира се, но в хубава, чиста, варосана стая с легло с дебел пухен дюшек и мангал, пълен с пламтящи въглени. Беше едва ли не много горещо.

Виното, топлината… Сваленият крал чувствуваше лек шемет. Нима беше достатъчно едно хубаво ядене, за да съживи надеждите му? Какви бяха новите разпореждания и защо внезапно се държаха така почтително с него? Може би в кралството е избухнал бунт и Мортимър е изпаднал в немилост… Или просто младият крал се е обезпокоил най-сетне за съдбата на баща си и е изискал да се отнасят човешки с него… Но дори ако има бунт, дори ако народът е въстанал заради него, Едуард никога не би приел да се качи отново на трона, никога, той се кълнеше пред бога. Защото, станеше ли отново крал, щеше да поднови грешките си. Не беше създаден да царува. Спокоен манастир, това бе едничкото нещо, което желаеше: да се разхожда в красива градина, да му поднасят ястия по вкуса му… и да се моли. И да си пусне отново брада и коси, освен ако не остави темето си голо като монасите… Какво късогледство и непризнателност, че не благодарим на създателя за простите неща, които са достатъчни, за да направят живота ни приятен — вкусна храна, топла стая… В мангала бе пъхнат ръжен.

— Но легни си, милорд, постелята е добра, ще видиш! — подкани го Гърней.

Дюшекът наистина бе мек. Да легнеш отново в истинско легло, каква благодат! Но защо тези тримата все още са тук? Малтравърс, седнал на трикрако столче с увиснали над ушите коси и отпуснати между коленете ръце, наблюдаваше краля. Гърней подклаждаше с ръжена огъня. Бръснарят Оугъл държеше един волски рог и малък трион.

— Спи, сир Едуард, не ни обръщай внимание, ние си имаме работа — настоя Гърней.

— Какво правиш, Оугъл? — попита кралят. — Рог за пиене ли дялаш?

— Не, милорд, не за пиене. Дялам просто рог, това е всичко.

После се обърна към Гърней и като отбеляза с нокътя на палеца си нещо по рога, подметка:

— Струва ми се, че дължината е добра, нали?

Червенокосият с лице като зурла погледна през рамо и отвърна:

— Да, тъй ми се струва. Bonum est.

После пак започна да раздухва огъня.

Трионът скрибуцаше по волския рог. Когато го сряза, бръснарят подаде заострената част на Гърней, който я разгледа и пъхна нажежения ръжен вътре. Разнесе се остра миризма, която мигом изпълни стаята. Ръженът се подаде от обгорения край на рога. Гърней пак го мушна в жаравата. Как искаха кралят да спи, след като се суетяха около него. Нима го махнаха от дупката с мършата, за да го опушат сега с изгорения рог? Внезапно Малтравърс, все още седнал, запита, без да сваля погледа си от Едуард: