Морис Дрюон - Френската вълчица

— Не се ли боите за самия себе си след това, което извършихте?…

— Аз съм духовно лице — отвърна епископът с ирония в гласа. — Кралят ме ненавижда, но няма да посмее да посегне на мен.

Този прелат със спокоен глас, който бъбреше посред Темза също така безгрижно, както ако се намираше в епископския си дворец, притежаваше необикновена смелост и Мортимър искрено му се възхити.

Гребците бяха по средата на лодката. Алспей и бръснарят бяха седнали при носа.

— Ами кралицата? — попита Мортимър. — Виждали ли сте я напоследък? Пак ли толкова я тормозят?

— Засега кралицата е в Йоркшир, където е отишъл кралят, което впрочем не малко улесни начинанието ни. Вашата жена…

Епископът леко натърти поледната дума.

…вашата жена онзи ден успя да се свърже с мен.

Мортимър почувствува, че се изчервява и бе благодарен на мрака, който скриваше смущението му. Той бе споделил тревогата си за кралицата, преди да се осведоми за близките си и за собствената си жена. Нима по време на осемнадесетмесечния си затвор бе мислил само за кралица Изабел?

— Кралицата много ви обича — поде епископът. — Тя именно даде от собствената си касетка, твърде бедната касетка, която нашите добри приятели Диспенсъровци благоволяват да й оставят, парите, които ще ви дам за пребиваването ви във Франция. За всичко останало — Алспей, бръснаря, конете, кораба, който ви очаква — моята епархия пое разноските.

Той сложи ръка върху ръката на беглеца.

— Но ве сте мокър!

— Нищо! Въздухът на свободата бързо ще ме изсуши!

Той стана, съблече надризницата и ризата си и постоя известно време прав, гол до кръста, посред лодката. Имаше красиво, здраво тяло, с мощни рамене и дълъг, мускулест гръб. Беше измършавял поради затворничеството, но впечатлението за сила, което се излъчваше от личността му, бе останало ненакърнено. Изгрялата малко преди това луна го заливаше със златиста светлина и очертаваше изпъкналите му гърди.

— Благоприятна за влюбените, гибелна за бегълците — забеляза епископът, като посочи луната. — Точно навреме се измъкнахте.

Роджър Мортимър усещаше нощния въздух, наситен с мирис на треви и вода, който се плъзгаше по кожата му и мокрите му коси. Темза, плоска и черна, бягаше край лодката и веслата повдигаха златни пайети. Отсрещният бряг беше вечно близо. Могъщият барон се обърна да погледне още веднъж кулата, висока, огромна, опряна на укрепленията, стените и насипите си. „Никой не може да избяга от кулата…“ Той беше първият затворник от векове насам, който бе избягал от нея. Имаше ясно съзнание за значението на постъпката си и какво предизвикателство представляваше тя спрямо кралската мощ.

Зад тях силуетът на заспалия град се очертаваше на фона на нощта. Върху двата бряга и чак до моста, пазен от високите му кули, бавно се поклащаха една до друга многобройните мачти на корабите на Лондонската ханза, Тевтонската ханза, Парижката ханза на търговците по вода, на цяла Европа, които донасяха платове от Бурж, мед, катран, смола, ножове, вина от Сентонж и Аквитания, изсушена риба, и товареха за Франция, Руан, Бордо, Лисабон жито, кожа, калай, сиренета и главно вълна, най-хубавата в света, вълната на английските овце. Големите венециански галери се разпознаваха по формата и позлатата си.

Но Роджър Мортимър ъв Уигмор вече мислеше за Франция. Най-напред щеше да поиска убежище в Артоа от братовчед си Жан дьо Фиен… Той разпери широко ръце — със замах на свободен човек.

А епископ Орлитън, който съжаляваше, че не се е родил нито красив, нито могъщ благородник, се любуваше едва ли не със завист на самоувереното тяло, готово да скочи върху седлото, на високия изваян торс, на гордата брадичка, на твърдите къдрави коси на изгнаника, който щеше да отнесе със себе си съдбата на Англия.

Четвъртитата възглавничка от червено кадифе, върху която кралица Изабел слагаше фините си крака, беше протрита до основата. Златните пискюли в четирите ъгли бяха потъмнели. Извезаните отгоре френски лилии и английски лъвове бяха разнищени. Но имаше ли смисъл да сменя възглавничката и да поръчва друга, след като новата, едва-шо появила се, щеше да мине под извезаните с перли обувки на Хю Диспенсър, любовника на краля? Кралицата гледаше старата възглавничка, влачена по плочите на всички кралски замъци, единия сезон в Дорсет, другия в Норфолк, през зимата в Уоруик, а това лято в Йоркшир, без да се задържат никъде повече от три дни. На първи август, няма ни седмица, дворът беше в Кауик. Вчера се отби в Есерик, днес се бяха настанили или по-скоро стануваха в манастира Къркхъм. След два дни щяха да заминат за Локтън, а после за Пикъринг. Няколкото прашни гоблени, изкорубените съдове и износените рокли, които съставляваха необходимия при пътуванията багаж на кралица Изабел, отново щяха да бъдат натъпкани в сандъците. Щяха да разглобят леглото със завеси, за да го монтират другаде, това толкова разнебитено от многото пренасяния легло, че застрашаваше да падне. Кралицата спеше понякога на него било с придворната си дама лейди Жана Мортимър, било с първородния си син, принц Едуард, защото се боеше да не бъде убита, ако остане сама. Все пак двамата Диспенсър нямаше да посмеят да я пронижат с кинжал пред очите на престолонаследника… И пак поемаха обиколката си из кралството, из зелените му поля и тъжни замъци.