Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

С липсата на баща си през седмицата някак се примиряваше — той се връщаше късно, а и умората веднага го поваляше, така че почти не го виждаше. Знаеше, че работата му е отговорна, че всички разчитат на него, чуваше как понякога го викат в службата и през нощта. Но отсъствието му през почивните дни го караше да се чувства още по-самотен. Затворен в стаята си, седнал над учебниците, той бързаше да си научи уроците, за да отиде в хола при майка си и да я остави да го препита. Тя много държеше на неговото представяне и много стриктно проверяваше знанията му. Не пропускаше нито ден, колкото и заета да беше, а за него бе удоволствие да й покаже колко е способен. Е, тя приемаше това като в реда на нещата, но дори лекото й кимване беше голяма похвала. Щеше да е безкрайно щастлив, ако след проверката водеха и обикновени, глупави разговори… Но времето все не й стигаше и тя, съвършена и изваяна като мраморна римска статуя, бързаше за поредния коктейл или друго събитие, което трябваше да отрази за вестника, в който работеше. А когато си беше вкъщи, не биваше да бъде безпокоена, защото почти винаги имаше спешна работа.

…Когато понапредна в уменията си, той измисли хитроумен начин за индиректен контакт с майка си. Бе построил макет на хола и на стаята й. Сложи вътре малки лампички, свърза ги с помощта на датчици с местата, където тя седеше, и те светваха, примигваха и показваха местоположението й. Понякога седеше дълго край макета си и почти я виждаше как работи на бюрото или гледа телевизия.

Може би всичко щеше да бъде друго, ако мраморът не бе толкова хладен материал… Може би тогава нямаше да има нужда от старата й сребърна кутия…

…Той отново стисна с ръце главата си, за да заглуши камбанения звън на ре-бемол…

Копнееше за нея, за своята богиня. Вярваше, че би му помогнала да не бъде тъй различен. Да не бъде тъй отчайващо сам по празниците. Само тя можеше да го върне в света на нормалните желания, чувства и отношения. Само тя можеше да му прости жертвите, които принасяше в нейно име…

Но дотогава имаше нужда от своята кутия.

Той отвори инкрустирания й капак и пусна вътре една обеца, която извади от вътрешния си джоб.

Някъде горе се хлопна врата, запали се стълбищното осветление и се дочу кратко и весело излайване. Бързите пружиниращи стъпки се приближаваха и най-вероятно трупът нямаше да бъде открит толкова бързо, ако не беше любопитството на кучето. Животното вече бе изпреварило своя стопанин. Подминало изхода, то с недоумение и уплаха душеше своята находка в нишата под стълбите. Когато чу, че господарят му отваря вратата към улицата и го вика, за не се втурна навън както обикновено, а най-сетне реши да даде воля на обзелите го чувства. В паниката си скачаше и лаеше и човекът, тръгнал на обичайната среднощна разходка с любимеца си, беше безкрайно притеснен заради очакваната реакция на съседите. Но когато се спусна към входа за мазетата, за да успокои обезумялото куче, видя нещо, от което му се прииска също да закрещи на висок глас…

Оперативната група пристигна бързо. Останал да допише отчета за деня, Николай вече беше решил да си тръгва, когато получиха сигнала. Умората му някак се сви и стана на топка в стомаха, когато пристигна на местопрестъплението и видя трупа на младото момиче. С някои неща не можеше да свикне, колкото и външно да изглеждаше хладнокръвен и енергичен.

Униформените вече бяха отцепили мястото с жълти ленти. В светлината на прожекторите експертите обработваха трупа и околното пространство, проблясваха светкавиците на фотоапаратите, дочуваше се радиостанцията на полицаите — цареше обичайната делова суматоха, вдъхваща респект у примерните граждани.

Николай се зарадва, като видя кой е съдебният лекар. С Петър се знаеха отдавна и се разбираха от половин дума. Бяха колкото различни, толкова и сходни, що се отнася до работата. Докато Николай не беше нито висок, нито пък се отличаваше с някаква ярка външност, но пък обичаше веселите компании, Петър бе кльощав като върлина и с дълъг нос, един вечно настинал недоволник. Вадеше смачкани кърпи от всеки джоб на охлузганото си кожено яке, шумно се секнеше, но и най-върлият грип не можеше да го събори и да го накара да си даде малко почивка. Зад постоянното му мърморене се криеше такава отдаденост на работата, че при цялото неразбиране от страна на съпругата му, продължаваше да бъде все същият ентусиаст. Дори и след като тя го напусна.