Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

Следваше провал в спомените му. Единственото, което и досега избухваше със силата на взривяваща се граната всеки път, когато се чувстваше притиснат до стената, беше онзи срамен миг, в който той изведнъж разбра, че в главата му не бе останала нито една нота.

Главата му беше един огромен празен лист. Въпреки че обичаше тази соната и я свиреше със стремително вдъхновение, ако никой не го слушаше, сега изведнъж бе забравил докъде бе стигнал. Като че ли отстрани се видя как с втория пръст на дясната ръка натиска клавиш ре-бемол, и отново, и отново го натиска, и не знае какво да прави с другите си пръсти, които изведнъж се оказаха твърде много…

Следващото, което си спомняше, беше надвесеното над него лице на майка му. Той скочи от леглото и се хвърли към нея с крехката надежда, че ще се сгуши, ще вдъхне упойващия й мирис, тя ще го помилва и тази ласка ще му даде сили да пребори в себе си лепкавия страх…

Толкова искаше да е като другите момчета, които с нехайна походка излизаха пред черната дъска, които се дърпаха и биеха, разменяха си касети, лепенки и други момчешки страховити тайни, до които не биваше допускан. Тях не ги интересуваше какво мисли за бомбичките и дали не разполага с някоя нова рецепта за взривна смес, а той така чакаше сгоден момент да се похвали с постиженията си! Не го викаха нито да поритат заедно, нито на гости, а и самите те не идваха. Понякога отправяха към него хапливи подмятания, но най-често просто не го забелязваха. Той беше различен, усещаше, че не е като тях и че те също го знаят.

…Майка му, жена с кралска осанка и аристократична хубост, го отстрани от себе си, като притисна двете му ръце към тялото, така че да не може да мръдне. Крехката надежда се сви и увехна като прерийно цвете. Знаеше какво ще последва. Не, никога не го биеха. Те бяха твърде интелигентни, твърде преизпълнени със съзнание за принадлежност към стар род, за да използват такива варварски средства на възпитание. А и наказанието вече не му тежеше. Беше свикнал да остава сам в стаята си, телевизията не му липсваше, дори намираше удоволствие в това, да я замества с решаване на задачи. Но как искаше да бъде при тях, да не е сам!

Родителите му приемаха за проява на лош вкус малко дете да се мотае сред гостите. Когато идваше някой, те — или по-точно майка му — с гордост демонстрираха своя наследник, караха го да посвири или да издекламира нещо, след което го отпращаха в стаята му.

…Понякога се измъкваше на пръсти и с подкосени от страх крака се промъкваше към вратата, зад която бяха майка му и баща му. Не искаше да го разкрият, защото вече знаеше как с лека подигравка щяха да му покажат къде му е мястото и какво мислят за подслушвачите. Беше му особено интересно да ги следи, когато бяха сами и говореха за своите проблеми. Много неща от разговорите им не разбираше, но обичаше да се чувства причастен и посветен в живота им. От различни откъслечни фрази сглобяваше истории, които даваха обяснение на събития, в които не го посвещаваха. Много преди да му разкажат за леля Вени, той знаеше за нея и странното й заболяване, отвело я в специална клиника. Досещаше се кога майка му е била на посещение при старата си леля, усърдно дебнеше кога ще го отстранят, за да коментират лудостта и живота й, и със замиране в сърцето ги подслушваше…

Беше подразбрал за своите родители доста неща, които пред него не се коментираха. За многобройните роднини от майчиния му род често се говореше с чувство за заслужена принадлежност и гордост. С поучителна цел му разказваха всичко, като се изключи злополучната леля. Всеки един член на старата фамилия беше достоен образец за подражание — лекари, адвокати, имаше една художничка, един дипломат, известен професор по точните науки и не много известен, но уважаван писател. Бурната младост на майка му, за която бе подразбрал — младост с един краткотраен неуспешен брак и с няколко почти скандални връзки, беше завършила със сватбената снимка, на която баща му изглеждаше някак отнесен, но много щастлив. За бащиния му род обаче не се говореше. Знаеше само, че е от малък град, но коренът му е от село, че сам е постигнал всичко. Възхищаваше се на бързия му ум и енциклопедичната му памет. Искаше по-често да го вижда такъв като на снимката, но колкото по-разгорещени ставаха подслушаните иззад вратата упреци на майка му, толкова по-студен и отдаден на работата си ставаше баща му. Не можеше да разбере дали се карат заради истински или въображаеми поводи, но отначало беше на негова страна — той имаше много приятели и се харесваше не само на жените, за което получаваше почти всекидневни натяквания. Беше изобретателен, остроумен и много добър. Ако можеше да е като него… Обичаше шегите му, искаше да е наследил атлетичната му фигура и бързия му ум, но засега повече приличаше на изнежено стайно цвете. Тайно ходеше късно вечер бос по балкона, за да се калява, и резултатът във вид на поредното заболяване не закъсняваше.