Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

— Алекс, промених решението си. Предлагам да не ходим в този ресторант.

— Както кажеш. Запазил съм маса, но щом не желаеш… Къде да отидем тогава? В някой друг? Кажи кой ти харесва.

— Не. В никой. Ако все още ме каниш на вилата си, приемам.

— Сигурна ли си? А майка ти?

— Ще й се обадя по-късно. Тя те хареса, знам го.

— Добре! Чудесно! Аз пък харесвам решението ти. Докато не си го променила, ще минем през „Билла“ да вземем нещо за хапване и потегляме.

— Но няма да оставам цялата нощ! Вашите мъжки сметки са ми толкова ясни! Щом идва с мен, значи си го иска. Предупреждавам те, не си прави никакви илюзии!

— Моля те, Магдалена, обиждаш ме. Защо ли вече не се учудвам?

— На кое?

— На дръпнатото ти държане. Всеки път измисляш нещо, с което целиш да ме ухапеш. Но аз съм твърде много хапан от живота и твоите зъбки просто нищо не могат да ми направят. Само ме гъделичкат.

— Почвам да се съмнявам дали това е правилният избор.

— Аз знам. Правилен е! — усмихна се той.

— О, да! Как можах да забравя, че ти винаги всичко знаеш! Ако продължаваш да си толкова саркастичен, нищо няма да ти разказвам. Не разбираш ли, че имам нужда да споделя с някого! — избухна тя.

— Извинявай. Извинявай, Магдалена, не исках да те засегна.

По пътя към „Билла“ старателно отбягваха всякакви пиперливи теми и говореха за незначителни неща. Магдалена се чудеше кое е това дяволче вътре в нея, което все я караше да дразни Александър. В магазина той напазарува много и различни деликатеси, въпреки че тя на няколко пъти му спомена, че не е гладна. Натовариха всички покупки в колата и поеха към Витоша. По пътя заваля сняг. В светлините на фаровете снежната пелена изглеждаше плътна като завеса. Чистачките се задъхваха в усилието си да разгребват полепналите по стъклото снежни парцали. Александър караше бавно и съсредоточено. Бе пуснал радиото и в топлината на купето под звуците на тихата музика Магдалена се почувства странно, някак едновременно напрегната и защитена. Пристигнаха горе в истинска снежна вихрушка. Къщата не бе голяма, но вътре бе подредена с вкус и имаше всичко необходимо, за да може човек да се усети и откъснат от суетата на града, и заобиколен от лукса на цивилизацията. Александър включи отоплението, в хола имаше и камина. Докато той я разпалваше, Магдалена се зае да подрежда продуктите. Не бе успяла да извади и половината, когато той дойде при нея и хвана ръцете й. Разтри нежно пръстите й, духна леко по тях и ги целуна.

— Студено ли ти е? Ей сега ще се затопли. Остави всичко, аз ще се погрижа. И не бързай да си сваляш якето. — Той я хвана за раменете и леко я избута от кухненския бокс. — Седни ето тук и се завий с това одеяло.

— Алекс! Аз не съм дете, не е нужно да ме наставляваш — възпротиви се тя, но се подчини. Наистина й беше студено. Седна на дивана, свали си ботушите, а той я наметна с одеялото и го подпъхна от всички страни.

— Стените са изстинали, но газовите печки сега ще обърнат въздуха. След малко няма да може да се диша от жега.

— Много е хубаво тук. Често ли идваш?

— Не. Имам много работа, понякога само събота или неделя успявам да се откъсна. Тук всеки път така се зареждам с енергия, че все си обещавам да го правя по-често… За съжаление рядко ми се случва.

— Има ли други вили наблизо? От този сняг нищо не видях.

— Има, но и те през зимата, общо взето, не са много посещавани. Дано утре да е хубаво времето, такава гледка се открива… Искаш ли да ти пусна телевизора, или предпочиташ музика?

— Утре ли?! Казах ти, че няма да оставам!

— Магдалена! В тази виелица е самоубийство да тръгнем обратно! Мисля, че и ти разбираш това, нали?

— Ох, разбирам… Но пак ти казвам, не си прави…

— Като кажа нещо, го изпълнявам!

— Ще видим!

— Не каза какво да ти пусна, телевизора или музика?

— Музика. По твой избор. И моля те, подай ми чантата, искам да се обадя на майка ми.

— Мисля, че никак няма да й е приятно да разбере къде си се озовала… и че е невъзможно да се прибереш.

— Ох, да… и като я знам как ще реагира…

— Искаш ли и аз да говоря с нея? Тържествено ще й обещая да бъда джентълмен!

— Не, благодаря, подиграваш ли ми се? Ще се справя и сама.

Магдалена със свито сърце изтърпя упреците на майка си, обеща да бъде разумна и с въздишка на облекчение прие съгласието й да остане там.

— Ако не й се обаждам на всеки половин час, щяла да звъни в полицията…

— Цялата нощ ли?

— Мисля, че ще се поуспокои, като й се обадя два-три пъти. Много й се насъбра… Какво е това? Какво си пуснал?