Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

— Откъде имаш тези неща, момченце? Да не си ги откраднал? — гласът й прозвуча строго, като на учителка.

— Намерих ги, госпожо! Аз не крада! — отвърна той с достойнство.

— Къде живееш? Майка ти знае ли какво правиш? — тя продължаваше да го разпитва и Ценко вече почна да съжалява, че се бе насочил към нея.

— Аз нямам майка.

Тъкмо бе решил да избяга, когато тя го хвана за ръкава на якето.

— Чакай малко, момченце! Дай пак да видя какво имаш.

Той разтвори шепата си и тя разгледа обеците една по една.

— Хубави са! А ти как се казваш?

— Ценко.

— Добре, Ценко, ще ти дам този шоколад, но ти ще ми кажеш къде живееш!

— На съседната улица. Извинете, много бързам! — и той се опита да се откопчи от нея, но тя здраво го държеше и явно бе решила да не го пуска, докато не разчепка въпроса, който я интересуваше.

— На колко си години, Ценко? С кого живееш?

Това вече надхвърляше всякаква граница. Възмутеният Ценко се откъсна от хватката на старата дама и хукна. Мислеше, че е избрал добра, наивна и милосърдна жена, а то се оказа любопитно бабе, по-лошо и от ченге! Знаеше си, че тези дрънкулки ще му навлекат неприятности! Кой изхвърля сребърна кутия с единични обеци, тук трябваше да има нещо нередно… Той ги натика в джоба и реши повече да не подлага късмета си на изпитание. Може следващия път да отнесе и някой пердах, нищо не се знае. Зае позиция, като се скри в един ъгъл между сградите, и зачака близначката. Поне това да успее да свърши днес както трябва!

Магдалена влезе в барчето да си купи цигари. Хвърли както по-рано поглед по масите и с облекчение видя, че няма познати физиономии. Не желаеше никой да я разпитва за сестра й, да я спира или да й говори. Искаше час по-скоро да остане насаме с мислите си. Когато отвън към нея се приближи дребничко момче с настоятелна молба в очите, тя със свито сърце си помисли, че ще иска милостиня и трябва да му обърне внимание. Знаеше от баща си, че просяците са организирани и парите не остават за тях, но всеки път й се струваше, че точно този, който я спира, е изпаднал наистина в безизходица и тя няма право да го подмине. Погледна го с измъчен поглед и то й се усмихна.

— Извинете, може ли да ви кажа нещо?

— Искаш да ти помогна ли? Ей сега… — и тя бръкна в чантата да си извади портмонето.

— Аз нищо не искам! Само ме изслушайте, трябва да ви кажа нещо много важно!

— Така ли? — Магдалена беше изморена, но това момче май наистина не просеше и тя се почувства длъжна да го изслуша, изглеждаше доста разтревожено.

— Какво има?

— Извинете, аз случайно видях нещо много лошо. Мисля, че видях кой нападна сестра ви. Един мъж. И сега скоро го видях с вас. Една вечер се прибрахте с него.

— Чакай малко! Как изглеждаше?

— Висок. С тъмна коса. С балтон. Онзи мъж, който нападна сестра ви, е същият. Само исках да знаете, да се пазите от него! И да знаете, че ви следи! И да не казвате, че аз съм ви казал! — всичко това Ценко изговори задъхано на скороговорка и хукна да бяга. Магдалена извика няколко пъти след него да се спре, но той много бързо изчезна между блоковете.

Това просто не можеше да е истина! Малкият се е припознал. Какво може да е видял в тъмното? Тя си припомни, че оная вечер се бе прибрала с Юли. След разходката в гората… А снощи пък Александър я изпрати… След като научиха, че са задържали Виктор. Юли ходеше с балтон, а Алекс с яке. Къде избяга това хлапе?! Толкова неясно се изрази! Искаше още толкова неща да го пита! Тя се прибра вкъщи с подкосени крака. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Каза на майка си, че има главоболие и се затвори в стаята си. Не биваше да й създава допълнителни грижи. Сама ще разреши тези въпроси и ще намери отговора. В главата й пулсираха няколко образа. Юли. Балтонът. Розичката. Момчето. Балтонът на Юли… И през цялото време се мъчеше да превърти лентата и да си спомни онзи момент, когато при срещата си с Юли почувства онази вече добре позната хладна топка в стомаха. Когато след половин час се обади Александър да я предупреди, че идва, тя още не можеше да събере мислите си.

Той звънна на вратата и тя изтича да му отвори. Носеше два букета. Единият беше за майка й, а на нея подаде три рози. Пак рози, помисли си Магдалена. Няма ли начин нещата да не се въртят в такъв омагьосан кръг? Запозна майка си с Александър, той определено й направи добро впечатление. Отдъхна си, че поне тя няма да се безпокои за нея, като знае с кого е.

В колата Магдалена пое дълбоко дъх и още преди той да запали мотора, каза това, което си бе намислила, докато го чакаше.