Роалд Дал - Пчелно млечице

— Добре — каза. — В такъв случай, аз просто ще те отменям в черната работа. Ще поема стерилизирането на шишето, приготвянето на храната и всичко, което е необходимо. Това все пак мъничко ще ти помогне.

Тя го изгледа внимателно, като се чудеше какво толкова му беше станало изведнъж.

— Виждаш ли, Мейбъл, мислех си…

— Да, скъпи.

— Мислех си, че до снощи, не си бях мръднал пръста да ти помогна за детето.

— Това не е вярно.

— О, да, вярно е. Така че, отсега нататък твърдо съм решил да поема моя дял от работата. Аз ще бъда хумано-смесителят и бутилко-стерилизаторът. Нали така?

— Толкова си мил, скъпи, но наистина не мисля, че е необходимо…

— Хайде! — извика той. — Ще урочасаш късмета! Аз го правих последните три пъти и виж резултата! Кога е следващото хранене? В два часа, нали?

— Да.

— Всичко е приготвено. Всичко е отмерено и разбъркано, така че когато стане време, ти само трябва да отидеш до килера, да вземеш шишето от полицата и да го затоплиш. Все пак, и това е някаква помощ, не мислиш ли?

Жената се изправи, приближи се до него и го целуна по бузата.

— Ти си толкова добър — каза му. — И с всеки изминат ден аз те обичам все повече и повече.

По-късно през деня, когато Албърт беше навън и работеше сред огрените от слънцето кошери, той я чу да го вика откъм къщата.

— Албърт! Албърт, ела тука! — Тичаше тя към него през жълтурчетата.

Той се обърна да я пресрещне, като се чудеше какво ли се е случило.

— О, Албърт! Сети се какво стана!

— Какво?

— Току-що привърших храненето в два часа и тя изпи цялото шише!

— Не!

— До последната капчица! О, Албърт, толкова съм щастлива! Тя ще се оправи! Обърнала е страничката, точно както ти каза! — Мейбъл обви врата му с ръце и го прегърна, а той я потупа по гърба, разсмя се и я обяви за най-прекрасната майчица на света.

— Ще дойдеш ли за следващото хранене да видиш дали ще го направи отново, Албърт?

Той отвърна, че не би го пропуснал за нищо на света, а тя го прегърна отново, обърна се и припна към къщата, като непрекъснато подскачаше в тревата и си пееше.

Естествено, когато наближи храненето в шест часа, в атмосферата се усещаше известно напрежение. Към пет и половина двамата родители вече бяха седнали в дневната и очакваха да дойде часът. Шишето с млякото стоеше в тенджерка с топла вода върху камината. Бебето спеше в преносимото си кошче върху дивана.

В шест без двайсет то се събуди и се разрева с цяло гърло.

— Виждаш ли! — извика мисис Тайлър. — Иска си шишето. Вдигни я бързо, Албърт и ми я подай тук. Но първо ми дай млякото.

Той й подаде шишето, а после положи бебето в скута й. Предпазливо жената докосна устничките му с крайчето на биберона. То го захапа между венците си и лакомо засмука на бързи и едри глътки.

— О, Албърт, не е ли чудесно? — разсмя се Мейбъл.

— Страхотно е, скъпа.

Само след седем-осем минути цялото съдържание на шишето беше потънало в бебешкото гърло.

— Умницата на мама — каза мисис Тайлър. — Отново сто и двайсет грама.

Албърт Тайлър се беше надвесил от стола си и внимателно се взираше в лицето на дъщеря си.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Имам чувството, че вече май е понаддала. Ти как мислиш?

Майката погледна детето.

— Не ти ли изглежда по-едра и по-пълна от вчера, Мейбъл?

— Може и да е така, Албърт. Не съм сигурна. Макар че, не е възможно да има някакво реално напълняване за толкова кратък период. Най-важното е, че вече се храни нормално.

— Обърнала е страницата — каза Албърт. — Убеден съм, че вече не трябва да се тревожиш за нея.

— Разбира се, че няма.

— Искаш ли да се кача и да върна кошчето обратно в спалнята, Мейбъл?

— Да, моля те.

Албърт се качи и премести кошчето. Жената го последва с бебето и след като му смени пеленките, нежно го положи в креватчето. После го зави с чаршафче и одеялце.

— Не е ли прекрасна, Албърт? — прошепна тя. — Не е ли това най-красивото бебче, което изобщо някога си виждал?

— Сега я остави да спи, Мейбъл — каза той. — Слез долу и сготви нещичко за вечеря. И двамата го заслужаваме.

Двамата родители се нахраниха и се настаниха във фотьойлите в дневната. Албърт със списанието и лулата, мисис Тайлър с плетката. А това бе картина, напълно различна от снощната. Изведнъж цялото напрежение беше изчезнало. Красивото овално лице на мисис Тайлър сияеше от щастие, бузите й бяха розови, очите й ярко блестяха, а от устата й не слизаше замечтана усмивчица на съвършено блаженство. От време на време тя вдигаше очи от плетивото и с любов поглеждаше мъжа си. Понякога, спираше да трака с куките и няколко секунди седеше неподвижно, вперила поглед в тавана, ослушвайки се за хленч или проплакване отгоре. Но тишината беше пълна.