Роалд Дал - Пчелно млечице

Албърт Тайлър спря и прочете изречението още веднъж.

Прочете го трети път:

Това е все едно бебе с тегло три килограма и седемстотин и петдесет грама…

— Мейбъл — извика той и скочи от стола. — Мейбъл! Ела тук!

Излезе в антрето, застана в началото на стълбището и продължи да я вика.

Отговор не последва.

Той изтича нагоре и светна лампата на площадката. Вратата на спалнята беше затворена. Албърт я отвори, застана на прага и се взря в тъмната стая.

— Мейбъл — каза. — Слез долу за малко, ако обичаш. Хрумна ми една идея. За детето е.

Лампата от площадката хвърляше слаби отблясъци върху леглото и той най-после я видя, просната по корем, заровила лице във възглавницата и покрила главата си с ръце. Отново плачеше.

— Мейбъл — повтори Албърт, като се приближи до нея и я докосна по рамото. — Моля те, слез долу за малко. Може би е нещо важно.

— Върви си — изхлипа тя. — Остави ме на мира.

— Не искаш ли да чуеш идеята ми?

— О, Албърт, толкова съм изморена. Толкова съм изморена, че вече не знам какво правя. Мисля, че няма да мога да продължа. Няма да мога да издържа.

Настъпи тишина. Албърт Тайлър се обърна, бавно се приближи до люлката на бебето и надникна вътре. Беше твърде тъмно, за да види лицето на детето, но когато се надвеси по-близо, чу дишането му — много слабо и учестено.

— В колко часа е следващото хранене? — попита.

— В два, предполагам.

— А по-следващото?

— В шест сутринта.

— Аз ще се погрижа и за двете — каза той. — Ти си поспи.

Тя не отговори.

— Легни си като хората, Мейбъл, и хубаво се наспи, разбираш ли? И престани да се тревожиш. Аз изцяло ще те заместя през следващите дванайсет часа. Ако продължаваш така, ще получиш нервна криза.

— Да — отвърна тя. — Знам.

— Още в тази секунда изнасям бебето, себе си и будилника в свободната стая, а ти само си легни, отпусни се и забрави за нас. Разбра ли? — И той вече избутваше люлката през вратата.

— О, Албърт — изхлипа тя.

— За нищо не се тревожи. Остави всичко на мен.

— Албърт…

— Да?

— Обичам те, Албърт.

— И аз те обичам, Мейбъл. А сега заспивай.

Албърт Тайлър не видя жена си почти до единайсет на следващата сутрин.

— Боже господи! — извика тя и се втурна надолу по стълбите по нощница и пантофи. — Албърт! Виж само колко е часът! Трябва да съм спала най-малко дванайсет часа! Всичко наред ли е? Какво стана?

Той спокойно седеше в креслото си, пушеше лула и четеше сутрешния вестник. Бебето беше в нещо като преносимо кошче и спеше на пода в краката му.

— Здравей, скъпа — усмихнато каза мъжът й. Тя изтича до столчето и се взря в детето.

— Яла ли е нещо, Албърт? Колко пъти я храни? В десет трябваше пак да яде, знаеше ли?

Албърт Тайлър прилежно сгъна вестника на квадрат и го постави върху масичката.

— Храних я в два сутринта — каза той, — когато изпи петнайсетина грама и нищо повече. Храних я отново в шест и тогава се представи малко по-добре, шейсет грама…

— Шейсет грама! О, Албърт, това е прекрасно!

— А няма и десет минути, откакто сме приключили с последното хранене. Шишето е върху камината.

Останало е съвсем малко на дъното. Изпи деветдесет грама. Какво ще кажеш? — Той гордо се усмихваше насреща й, доволен от постижението си. Жената бързо коленичи и се взря в детето.

— Не мислиш ли, че изглежда по-добре? — развълнувано попита той. — Не ти ли се струва понапълняла в лице?

— Може и да звучи глупаво — отвърна жена му, — но май наистина е така. О, Албърт, ти си съкровище! Как го направи?

— Тя просто е обърнала страницата — каза той. — Това е всичко. Точно както предрече докторът, тя е обърнала страницата.

— Ще се моля на Бога, да си прав, Албърт.

— Разбира се, че съм прав. От днес нататък само я гледай как расте.

Жената гледаше бебето с любещ поглед.

— Ти също изглеждаш много по-добре, Мейбъл.

— Чувствам се прекрасно. Съжалявам за снощи.

— Хайде да се разберем така — предложи той. — За в бъдеще, аз ще отговарям за всички нощни хранения. Ти ще се грижиш за дневните.

Тя го погледна през кошчето с детето и смръщи вежди.

— Не — заяви. — О, не. Няма да ти позволя подобно нещо.

— Но аз не искам да получиш нервна криза, Мейбъл.

— Няма. Особено сега, след като се наспах.

— Много по-добре е ако си разпределяме работата.

— Не, Албърт. Това е мое задължение и аз смятам да го изпълнявам. Снощната история няма да се повтори повече.

И двамата замълчаха. Албърт Тайлър извади лулата от устата си и внимателно я заоглежда.