Роалд Дал: Световният шампион

Оттук нататък движението ни представляваше серия приведени притичвания от дърво до дърво, спиране, изчакване, ослушване и отново притичване, докато най-после коленичихме, прикрити от голяма група елхи на самия край на просеката. Клод се ухили, ръгна ме в ребрата и ми посочи през храстите фазаните.

Мястото буквално гъмжеше от птици. Бяха най-малко двеста и всичките важно пристъпваха край пъновете.

— Сега разбираш ли какво имам предвид? — прошепна Клод.

Гледката беше удивителна, нещо като мечтата на бракониера, само че превърнала се в действителност. И колко наблизо бяха до мястото, където бяхме коленичили. До някои от тях нямаше и десет крачки. Женските бяха закръглени, млечнокафяви и толкова тлъсти, че като вървяха, перцата по гърдите им почти метяха земята. Мъжките бяха елегантни и красиви, с дълги опашки и блестящи червени кръгове около очите, които приличаха на алени очила. Погледнах Клод. Върху едрото му малко биволско лице беше изписан възторг. Леко беше отворил уста и съзерцаваше фазаните с особен изцъклен поглед.

Предполагам, че при вида на дивеч всички бракониери реагират горе-долу еднакво. Приличат на жени, съзрели големи смарагди на витрината на бижутерски магазин, и единствената разлика е, че жените не използуват чак толкова рисковани средства, за да се докопат до плячката. И все пак бракониерският задник е нищо в сравнение с мъченията, които една жена е склонна да понесе.

— Аха — тихо пророни Клод. — Виждаш ли надзирателя?

— Къде?

— Отсреща до онова голямо дърво. Гледай внимателно.

— О, господи!

— Всичко е наред. Той не може да ни види.

Ние се прилепихме ниско до земята, без да откъсваме очи от надзирателя. Беше дребен човечец с каскет на главата и пушка под мишница. И изобщо не се помръдваше. Приличаше на малък стълб, завинаги побит там.

— Да се махаме — прошепнах.

Лицето на надзирателя беше засенчено от козирката на каскета му, но на мен ми се струваше, че внимателно се взира право в нас.

— Аз си тръгвам — рекох.

— Тихо — отвърна Клод.

Бавно, без нито за миг да сваля очи от надзирателя, той бръкна в джоба си и извади една стафидка. Постави я върху дланта си, а после бързо, с рязко движение на китката, я метна във въздуха. Проследих я как прелита над храстите и пада на около метър от две женски, застанали до един стар пън. Когато стафидката тупна на земята, и двете птици рязко извърнаха глави. После едната подскочи и бързо клъвна нещо.

Погледнах към надзирателя. Той не бе помръднал.

Клод хвърли втора стафидка на просеката; после трета, четвърта, пета.

В този момент видях как надзирателят обърна глава, за да огледа гората зад себе си.

Бърз като светкавица, Клод измъкна пликчето от джоба си и изсипа цяла купчинка стафиди в дясната си ръка.

— Чакай — рекох.

Той обаче силно замахна и високо над храстите ги хвърли на просеката.

Като паднаха, стафидите леко изтрополиха, като дъждовни капки върху сухи листа, така че и последният фазан, ако не ги беше видял, поне ги чу да падат. Вдигна се вихрушка от крила и всички се втурнаха да търсят съкровището.

Главата на надзирателя се врътна, като че ли във врата му имаше пружина. Всички птици кълвяха стафиди като луди. Той направи две бързи крачки напред и за миг си помислих, че ще се втурне да ни търси. После обаче спря, лицето му стана предпазливо и очите му бавно заопипваха периметъра на просеката.

— Върви след мен — прошепна Клод. — И не се отлепвай от земята. — После бързо запълзя на четири крака, като някакъв особен вид маймуна.

Тръгнах подире му. Носът му почти се допираше до земята, а огромните му яки бутове сочеха право към небето, така че ми стана ясно как бракониерският задник се беше разпространил като професионално заболяване сред побратимите му.

Така изминахме стотина метра.

— А сега тичай — каза Клод.

Изправихме се и побягнахме; само след няколко минути се измъкнахме от храстите и излязохме на пътя, където беше прекрасно, открито и далеч по-сигурно.

— Всичко мина добре — каза Клод, като дишаше тежко. — Ама кажи, не мина ли чудесно? — Едрото му лице беше алено и грееше победоносно.

— Добре я оплескахме — отвърнах.

— Какво?

— Разбира се, че я оплескахме. Сега изобщо няма да можем да се върнем обратно. Онзи надзирател знае, че там е имало някой.

— Нищо не знае — отвърна Клод. — След пет минути в гората ще бъде тъмно като в рог и той ще се изниже към къщи, където го чака вечерята му.