Роалд Дал - Кожа

Момчето беше заинтригувано.

— Нека сега аз да опитам — на твоята ръка.

Той започна да рисува сини черти върху ръката на Дриоли.

— Лесно е — каза. — Все едно рисуваш с перо и мастило. Няма друга разлика, освен, че е по-бавно.

— Нищо работа. Готов ли си? Ще започваме ли?

— Веднага.

— Моделът! — извика Дриоли. — Хайде, Джози! — Сега той кипеше от ентусиазъм, крачеше из стаята, подреждаше всичко, точно като дете, което се готви за някоя вълнуваща игра. — Къде я искаш? Къде да застане?

— Нека застане там, до тоалетката. И да си разресва косата. Ще я нарисувам как разресва косата си, разпиляна по раменете й.

— Страхотно. Ти си гений.

Доста неохотно момичето отиде до тоалетката и застана пред нея. Носеше и чашата с вино в ръката си.

Дриоли изхлузи ризата и събу панталоните си. Остави само гащетата си, чорапите и обувките. Стоеше така насред стаята и лекичко се поклащаше, а дребното му тяло беше стегнато, с бяла, почти неокосмена кожа.

— Сега — каза той, — аз съм твоето платно. — Къде ще поставиш платното?

— Както винаги, на статива.

— Дръж се нормално. Аз съм платното.

— Тогава застани на статива. Където ти е мястото.

— Но как да го направя?

— Ти платно ли си, или не си платно?

— Платно съм. Вече започвам да се чувствам като платно.

— Тогава застани на статива. Не би трябвало да имаш проблеми.

— Наистина ми е невъзможно.

— Тогава седни на стола. Седни с лице към облегалката, за да може пияната ти глава да клюмне на нея. Хайде побързай, че смятам да започвам.

— Готов съм. Чакам.

— Първо — каза момчето, — ще направя обикновена рисунка. После, ако остана доволен от резултата, ще я татуирам отгоре.

Той взе широка четка и започна да рисува върху голия гръб на мъжа.

— Ой! Ой! — изписка Дриоли. — Чудовищна гъсеница ми лази по гърба!

— Не мърдай вече! Не мърдай! — Момчето работеше бързо, като нанасяше боята на тънка синя ивичка, за да не пречи после на татуирането. В момента, в който започна да рисува, той така дълбоко се концентрира, че превъзмогна дори и пиянството си. Нанасяше мазките с бързи и резки движения на ръката, като държеше китката неподвижна и за по-малко от половин час беше приключил.

— Добре. Това е всичко — каза той на момичето, което незабавно се върна на кушетката, легна и тутакси заспа.

Дриоли остана буден. Той гледаше как момчето изважда иглата и я потапя в мастилото. После усети острото гъделичкащо убождане, когато иглата прониза кожата на гърба му. Болката, която бе неприятна, но не и нетърпима, го държеше буден. Той следеше движението на иглата, наблюдаваше какви цветове мастила използваше момчето и се забавляваше като се опитваше да си представи какво се случва на гърба му. Момчето работеше с удивителна съсредоточеност. Изглеждаше изцяло погълнат от машинката и необикновения ефект, който постигаше с нея.

Нощта напредваше, а машинката продължаваше да бръмчи и момчето да работи. Дриоли си спомняше, че когато художникът най-после отстъпи назад и каза: „Готова е!“, навън вече се съмваше и се чуваше, че по тротоара се движат хора.

— Искам да я видя — каза Дриоли. Момчето постави огледалото под ъгъл, а той изви врат, за да погледне.

— Божичко! — възкликна. Гледката беше шокираща. Целият му гръб, от раменете до основата на гръбнака сияеше в цветове — златисто, зелено, синьо, черно и алено. Татуировката бе с такава плътност, че наподобяваше напластяване на боята. Момчето бе следвало възможно най-прецизно първоначалните движения на четката, запълвайки ги плътно, и с удивително майсторство бе използвало издутините на гръбнака и раменните лопатки, превръщайки ги в част от композицията. Да не говорим, че дори и при този бавен процес, някак бе успяло да постигне известна спонтанност. Портретът беше като жив; до голяма степен притежаваше онази измъчена изкривеност, толкова характерна за творчеството на Сотен. Приликата бе слаба. Картината беше по-скоро настроение, отколкото портрет. Лицето на модела беше неясно и пиянски разкривено, фонът от тъмнозелени кръгли мазки бясно се въртеше около главата й.

— Великолепна е!

— На мен също доста ми харесва. — Момчето стоеше настрани и критично я оглеждаше. — Знаеш ли — добави, — мисля, че е достатъчно добра, че да се подпиша. — И като взе отново иглата, той изписа името си с червено мастило в долния десен край, точно над бъбрека на Дриоли.

Старецът, който се наричаше Дриоли, стоеше и като хипнотизиран гледаше картината на прозореца на картинната галерия. Всички това бе толкова отдавна — сякаш се беше случило в някакъв друг живот.