Роалд Дал - Кожа

Момчето остави четката.

— Исусе Христе! — каза. — Как може човек да работи, когато наоколо му стават такива неща?

Момичето отиде да разгледа картината. Дриоли също се приближи, като в едната си ръка държеше бутилка, а в другата — чаша.

— Не! — изкрещя момчето, внезапно побесняло. — Моля ви се, недейте! — Той грабна платното от статива и го обърна към стената. Но Дриоли го беше видял.

— На мен ми харесва.

— Ужасна е.

— Прекрасна е. Като всички останали, които рисуваш, и тази е прекрасна. Всичките ги харесвам.

— Бедата е там — намръщено каза момчето, — че сами по себе си, те не са хранителни. Не мога да ги изям.

— И въпреки това са прекрасни. — Дриоли му подаде чашата с бледожълто вино. — Изпий го — каза. — Това ще те направи щастлив.

Никога, помисли си, не бе срещал по-нещастен човек, или някой с по-тъжно лице. Преди седем месеца го беше мярнал в една кръчма, където пиеше сам, и понеже му беше заприличал на руснак или на някакъв азиатец, Дриоли бе седнал на масата и го заговорил.

— Вие сте руснак?

— Да.

— Откъде?

— Минск.

Дриоли бе скочил да го прегърне, възкликвайки, че той също е роден в този град.

— Не точно в Минск — бе уточнило момчето, — но съвсем наблизо.

— Къде?

— Смиловичи, на около дванайсет версти оттам.

— Смиловичи! — бе извикал Дриоли, прегръщайки го отново. — Ходил съм там няколко пъти като момче. — После бе седнал отново и с умиление се бе взрял в лицето му. — Знаеш ли, изобщо не приличаш на руснак. По-скоро на татарин или на калмик. Точно така, приличаш точно на калмик.

Сега, в студиото, Дриоли отново се загледа как момчето вдигна чашата и наведнъж я изля в гърлото си. Да, наистина имаше лице на калмик — с много широки скули, с груб, сплескан нос. Тази ширина на скулите се подчертаваше още повече от силно щръкналите му уши. Имаше и дръпнати очи, черна коса и плътни нацупени устни на калмик, но пък ръцете — ръцете му винаги го изненадваха, толкова малки и бели, като на жена, с тънки крехки пръсти.

— Налей ми още — каза момчето. — Ако ще празнуваме, да го направим както трябва.

Дриоли разпредели виното и седна на стола. Момчето седеше на старата кушетка до жената на Дриоли. Трите бутилки бяха поставени на пода, между тях.

— Тази вечер ще пием колкото можем — каза той. — Аз съм изключително богат. Дори мисля, че сега трябва да отида и купя още бутилки. Колко да взема?

— Още шест — отвърна момчето. — По две на човек.

— Добре. Сега ще отида да ги донеса.

— Аз ще ти помогна.

В най-близката кръчма Дриоли купи шест бутилки бяло вино и двамата ги отнесоха в студиото. Поставиха ги на пода в две редици, а Дриоли взе тирбушона и извади тапите, и шестте. После седнаха и продължиха да пият.

— Само много богатите — обади се Дриоли, — могат да си позволят да празнуват така.

— Това е вярно — каза момчето. — Нали е вярно, Джози?

— Разбира се.

— Как се чувстваш, Джози?

— Добре.

— Ще напуснеш ли Дриоли, за да се омъжиш за мен?

— Не.

— Чудесно вино — каза Дриоли. — Привилегия е да го пиеш.

Бавно, методично, те пристъпиха към напиването. Процесът беше рутинен, но независимо от това, към него трябваше да се подхожда сериозно, да се спазва известна церемониалност, много неща да бъдат казвани, а после повтаряни — и виното трябваше да бъде хвалено, и в никакъв случай да не се бърза, за да имат време да се насладят на трите отделни фази на опияняването, особено (за Дриоли) на онази, когато се понасяше безплътно и краката вече не бяха негови. Това беше най-прекрасният период — когато можеше да гледа надолу към краката си, а те бяха толкова далече, че той започваше да се чуди на кой ли луд принадлежаха и защо така се търкаляха по пода, в далечината.

След известно време стана да запали лампата. С удивление забеляза, че и краката му го последваха и не можеше да разбере как става това, особено при положение, че не ги усещаше да докосват пода. Изпитваше невероятното чувство, че ходи по въздуха. После започна да се мотае из стаята и тайничко да поглежда обърнатите към стените платна.

— Слушай — най-после каза той. — Имам една идея. — Прекоси стаята и застана пред кушетката, като лекичко се поклащаше. — Слушай, мой малки калмико.

— Какво?

— Имам грандиозна идея. Слушаш ли ме?

— Слушам Джози.

— Слушай мен, моля те . Ти си моят приятел моят малък грозен калмик от Минск — и според мен, ти си такъв художник, че бих искал да имам картина, една прекрасна картина…