Роалд Дал - Кучката

— Махай се! Остави на мира момичето или ще те застрелям!

Боксьорът не му обърна внимание, затова Анри стреля точно над главата му и изкрещя:

— Не се шегувам, Пиер! Ще те убия, ако не спреш!

Боксьорът дори не го погледна.

Анри подскачаше из стаята, танцуваше и крещеше:

— Фантастично! Великолепно! Невероятно! Получи се! Успяхме, скъпи ми Осуалд! Успяхме!

Действието привърши толкова бързо, колкото и започна. Боксьорът изведнъж пусна младата жена, премигна няколко пъти и после каза:

— Къде, по дяволите, се намирам? Какво става?

Симон, която изглежда бе издържала на всичко, без да й се изпочупят костите, скочи, грабна дрехите си и избяга в съседната стая.

— Благодаря, мадмоазел! — каза й Анри, когато тя притича покрай него.

Интересното беше, че опияненият боксьор нямаше ни най-малка представа какво е правил. Стоеше гол, облян в пот, зяпаше из стаята и се мъчеше да проумее по какъв начин е изпаднал в такова положение.

— Какво направих? — попита той. — Къде е момичето?

— Беше страхотен! — извика Анри и му хвърли една хавлиена кърпа. — За нищо не се тревожи! Заслужи хилядата си франка.

Точно тогава вратата с размах се отвори и Симон, все така гола, се втурна в лабораторията.

— Напръскайте ме отново! О, мосю Анри, напръскайте ме само още веднъж!

Лицето й грееше, очите й ярко блестяха.

— Експериментът приключи — осведоми я Анри. — Вървете да се облечете.

Той здраво я хвана за раменете и насила я отпрати в другата стая. После заключи вратата.

Половин час по-късно Анри и аз седяхме и празнувахме успеха си в едно близко кафене. Пиехме кафе и коняк.

— Колко време продължи? — попитах го аз.

— Шест минути и трийсет и две секунди.

Отпивах от коняка и наблюдавах хората, минаващи по тротоара.

— А каква ще е следващата стъпка?

— Първо трябва да си попълня бележките, а после ще говорим за бъдещето — каза Анри.

— Знае ли някой формулата?

— Не.

— Ами Симон?

— И тя не я знае.

— Записал ли си я?

— Да, но така, че друг да не може да я разчете. Ще я запиша точно утре.

— Това да ти е първата работа. И аз искам копие. Как ще наречем веществото? Трябва ни име.

— Какво предлагаш?

— „Кучка“. Да го наречем „Кучка“ — казах аз.

Анри се усмихна и бавно кимна. Поръчах още коняк и подхвърлих:

— Страхотно средство против граждански вълнения. Много по-сполучливо от сълзотворен газ. Представи си каква сцена ще се разиграе, ако напръскаме с него разярена тълпа.

— Хубаво ще е — каза Анри. — Много хубаво.

— Още нещо можем да направим: ще вземаме баснословни суми за него от свръхбогати дебелани!

— Може — съгласи се Анри.

— Смяташ ли, че ще лекува липсата на мъжественост? — попитах аз.

— Разбира се. Импотентността ще изчезне завинаги.

— Ами старците на преклонна възраст?

— И тях ще лекува, макар че едновременно с това и ще ги убива.

— Ами разпадналите се бракове?

— Скъпи приятелю, възможностите са легион — каза Анри.

Точно в този миг в съзнанието ми бавно започна да покълва едно хрумване. Както знаете, проявявам силен интерес към политиката на Съединените американски щати. Винаги съм смятал, че там, в страната на могъщата и смесена нация, се решават съдбините на човечеството. А тъкмо сега начело стоеше президент, когото не можех да понасям. Зъл човек със зла политика. И нещо по-лошо: той нямаше чувство за хумор и изглеждаше отблъскващо. Защо тогава аз, Осуалд Корнилиъс, не вземех да го сваля?

Идеята ми допадна.

— Какво количество от „Кучката“ имаш сега в лабораторията? — попитах аз Анри.

— Точно десет кубически сантиметра.

— А колко е нужно за една доза?

— При теста използувахме един кубик.

— Толкова ми трябва. Един кубик. Ще го отнеса у дома. Заедно със запушалки.

— Не — възпротиви се Анри. — Да не си правим шеги на този етап. Много е опасно.

— Но това е моя собственост — казах аз. — Половината е моя. Не забравяй уговорката ни.

Накрая Анри се предаде. Но никак не му беше приятно. Върнахме се в лабораторията, сложихме си запушалки на ноздрите и Анри прехвърли точно един кубик от парфюма „Кучка“ в малко шишенце.

— Умолявам те да бъдеш дискретен! — каза той. — Това сигурно ще се окаже най-важното научно откритие на века и на него трябва да се гледа сериозно.

Тръгнах си от лабораторията и отидох право в работилницата на Марсел Бросоле, мой стар приятел. Марсел беше изобретател и производител на миниатюрни и прецизни научни приспособления. Често работеше за хирурзи, конструираше нови типове сърдечни клапи и пейсмейкъри, както и ония мънички еднопосочни клапи, намаляващи вътрешно черепното налягане при хидроцефалите.