Роалд Дал: Любима моя, гълъбица моя

Всичко това, разбира се, отнемаше време и когато внезапно чух хрущенето на гумите върху чакъла навън, а после затръшването на вратите и гласовете на гостите ни, едва бях сигнал до средата на коридора, където прикрепвах жицата покрай перваза на дюшемето. Спрях, изправих се с чука в ръка и трябва да ви призная, че изпитах страх. Нямате представа колко деморализиращо ми подейства този шум. Същия внезапен, стягащ стомаха страх бях изпитал по време на войната, когато един следобед, както в библиотеката спокойно се занимавах с моите пеперуди, в другия край на селото падна бомба.

Не се тревожи, казах си, Памела ще се погрижи за тях и няма да допусне да се качат тук. Доста трескаво продължих работата си и скоро прекарах жицата през целия коридор и я изтеглих в нашата спалня. Тук маскировката нямаше толкова голямо значение, макар че и сега не си позволих да проявя небрежност, този път заради прислугата. Затова прекарах жицата под килима и незабележимо я доведох до гърба на радиото. Свързването беше елементарна техническа задача, с която се справих за нула време.

И така, бях го направил. Отстъпих назад и се загледах в малкото радио. Сега то като че ли ми изглеждаше различно. Вече не беше глупава кутия, която издава звуци, а зловещо малко същество, клечащо върху масата, а част от тялото му тайно се беше промъкнала до далечно забранено място. Включих го. Забръмча тихо, но друг звук не последва. Взех часовника, който стоеше до леглото ми и цъкаше много силно, занесох го в жълтата стая, и го поставих до канапето. Когато се върнах, ето че радиосъществото цъкаше така, сякаш часовникът беше в стаята, дори по-силно.

Върнах часовника обратно. После се пооправих в банята, отнесох инструментите в работилницата и се приготвих да се появя пред гостите. Преди това обаче, за да се успокоя и да не се явявам пред тях с окървавени ръце, образно казано, прекарах пет минути сред колекцията си в библиотеката. Съсредоточих вниманието си върху поставка с прекрасна Vanessa Cardui и направих няколко бележки за доклада, който готвех — „Връзката между разположението на цветовете и структурата на крилата“ — и който възнамерявах да прочета на следващата сбирка на клуба ни в Кентърбъри. По този начин скоро възвърнах присъщата си сериозна съсредоточеност.

Когато влязох във всекидневната, нашите гости, чиито имена така и не успях да запомня, седяха на дивана. Жена ми приготвяше питиетата.

— А, ето те и теб, Артър — каза тя. — Къде се бави досега?

Според мен не беше необходимо да прави тази забележка.

— Толкова съжалявам — обърнах се към гостите, докато се здрависвахме, — но бях зает и съвсем забравих за времето.

— Всички знаем е какво сте се занимавали — отвърна момичето, като се усмихваше осведомено. — Но ще му простим, нали, мили?

— Да, мисля, че би трябвало — откликна съпругът.

Връхлетя ме фантастично, ужасяващо видение. За миг си представих жена ми, която сред взривовете от смях им разказва точно с какво се занимавам горе. Не, не би могла — не би могла да направи такова нещо!

Погледнах към нея. Тя също ми се усмихваше, докато отмерваше джина.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза момичето.

Реших, че ако това беше някаква шега, най-добре ще е веднага да се приобщя към нея, затова й се усмихнах насила.

— Трябва да ни разрешите да я видим — продължи тя.

— Какво да видите?

— Вашата колекция. Жена ми каза, че са невероятно красиви.

Бавно се отпуснах в някакво кресло и си отдъхнах. Нелепо беше да съм толкова неспокоен и нервен.

— Интересувате ли се от пеперуди? — попитах я.

— С удоволствие ще видя вашите, мистър Бошам.

Мартинитата бяха раздадени и докато си пийвахме, прекарахме двата часа преди вечеря в приятни разговори. От този миг у мен започна да се затвърждава впечатлението, че нашите гости са очарователна двойка. Жена ми е от благородно потекло и е склонна да проявява особена чувствителност към своята класа и възпитание и често си прави прибързани изводи за непознати, които се държат дружелюбно с нея — особено високи мъже. Много често е права, но в този случай ми се стори, че може би греши. По принцип аз също не обичам високите мъже; обикновено са високомерни и всезнаещи. Но Хенри Снейп — жена ми бе прошепнала името му — ми направи впечатление на дружелюбен и естествен млад човек с добри обноски, чиято основна грижа — а така и подобаваше — беше мисис Снейп. Беше красив, с една особено издължена, малко конска физиономия, с тъмнокафяви очи, които ми се струваха топли и отзивчиви. Завидях на чудесната му гъста черна коса и се улових, че се питам какъв ли лосион използва, че изглежда толкова здрава. Той наистина ни каза един-два вица, но те бяха на ниво и никой не би могъл да се възпротиви.