Атанас Далчев - Религиозното чувство в българската лирика

Понякога му се струва, че смисълът ще му се открие и неизвестната воля най-сетне ще му се яви — напразно, това не се извършва. „Невъзпламнал угасва великият миг на великото чудо“, небето остава заключено, но властта на чуждата воля продължава. И Димчо Дебелянов не пита повече: той знае, че това е Бог, макар и незнаен, и му се подчинява. Смирението е най-съществената черта на поезията му.

С чувството за зависимост от Бога у Дебелянов се свързва съзнанието за виновност , която иде още от първородния грях (стихотворението „През векове“). По силата на това съзнание животът му се представя като изкупление. Оттук извира дълбоката етичност в поезията на Дебелянова, която е карала някои да го намират нечужд на известно филистерство. Тази етичност обаче съвсем не е филистерска. Религиозната й основа не й позволява да окаменее в един морал от правила и наставления и да се превърне в тъмница за духа. Тя не е рожба на „практическия разум“, а е дошла от небето и цялата е устремена към небето. От нея са продиктувани ония два великолепни стиха — един от най-дълбоките стихове в нашата поезия, — с които Дебелянов се обръща към любимата си умираща жена:

Религиозната природа на Димчо Дебелянов се прояви и в отношението му към войната. Той не се увлече от нея като някои писатели, не се опълчи срещу нея като други, а я прие във всичката й сурова логика като съдба, пратена от горе — примири се и с нея.

След войната и още по-рано — преди нея — в нашата литература почна да се култивира съзнателно една религиозна поезия. В тази религиозна поезия обаче няма нито капка религиозност, даже само заради това, че е съзнателна и преднамерена. Религиозен у нея е само жестът, не и сърцето. Наистина, думата „Господи“ се мярка постоянно върху устните на новите поети, но затова и те всички грешат против четвъртата заповед: не произнасяй напразно името Господне! Като всички религиозно-индиферентни хора те не притежават чувството за светост и за тях не съществуват светини. В това отношение приличат на деца. Свещеният потир е за тях една златна чаша, иконата — една интересна картина. Те лесно преминават в кощунство, кичейки себе си с божествените образи и атрибути. Сравняват своята любов с Христа, а себе си — със Света Мария, или турят на собствените си глави нимба с такава свобода, като че ли надяват шапка: „Дали не ще ме славят божи хора като великомъченик?“ Какъв контраст с Димчо Дебелянов, който в своята „Молитва“ моли Бога да сложи ръка върху устните му, за да не би в момент на непосилна мъка да почерни светото Му име!

На що се дължи възникването на тая псевдорелигиозна лирика? То се дължи преди всичко на една основна естетическа грешка, която нашите съвременни поети неволно правят. Те смесват изкуството с психологическата реалност, която е негов материал. В кръга на чувствата различават повече поетични и по-малко поетични емоции и към най-поетичните и по-малко поетични емоции и към най-поетичните от тях отнасят религиозното чувство. Те забравят, че чувството само по себе си не е нито поетично, нито непоетично, че то става изкуство само тогава, когато мине през въображението на една творческа индивидуалност, и по тази причина смятат, че обладаването на религиозното чувство е вече поезия. Те се стремят към религията не по вътрешна необходимост, а по чисто естетични съображения и подбуди. Религията ги блазни със своята таинственост и красота. Те виждат в нея едно съкровище от образи и теми, без да се интересуват от съдържанието им. Това чисто естетично отношение слага своя отпечатък върху религиозната лирика на днешните ни поети. От него иде нейният естетизъм и нейната декоративност. Поетът възпява Христа и Богородица, както възпява и евменидите, защото вярва в едните толкоз, колкото и в другите. Религията е тук само един повод „за ярко пеещи стихове“.

1929 г.

© 1929 Атанас Далчев

Източник: http://litclub.com/library/bg/dalchev/

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12166]

Последна редакция: 2009-10-31 14:26:08