Атанас Далчев - Религиозното чувство в българската лирика

Безкрайните пространства, които ужасяваха Паскаля със своето вечно мълчание, облъхват Славейкова с химна на звездния хор и той „сеща над челото си, как Бог повява с невидимо крило“. — Пантеизмът и на двамата ни поети се корени в тяхната съзерцателна природа. Съзерцанието е онова душевно състояние, при което човек е в най-голяма степен освободен от своята личност. В едно такова състояние, изправен пред лицето на безкрайната природа, той пада в „забвение“ и чувствува, че става сам една нота в „тържествений псалом на цялата вселена“.

Философски пантеизмът се отрича като религия. Не е трудно да се види, че и при нашите поети той не е от религиозно, а от естетично естество . „Богът в природата“, това значи: за тях природата е божествена, т.е. прекрасна и величествена. Одухотворяването на нещата е било винаги същност на поезията. Бог е в случая една метафора, един поетичен образ. Тоя Бог с невидимото крило — мигар той не е един ангел, който Славейков по погрешка взима за Бога?

Вазов и Славейков не са религиозни натури. Когато Пенчо Славейков се спира отделно върху идеята за Бога, той го хваща като рожба на човешкото съзнание, сиреч измислица или илюзия („Симфония на безнадеждността“). Безсмъртието поетът вижда в делото на човека и в паметта на потомството. Такива възгледи са невъзможни за едно религиозно съзнание.

Пълна противоположност на спокойния и съзерцателен Пенчо Славейков се явява Яворов с тревожния и страдалчески образ на своята поезия. Яворов не е в състояние да съзре Бога в природата, нито е способен за сливане с нея. Самотен и изоставен се чувствува сред нямата безответна вселена, загубен в нейните пространства, осъден на гибел, без да е искал и без да знае защо е извикан на живот.

В тази пустиня единствено близък му е неговият подобен — човекът. Общата съдба ги свързва крепко. Една безкрайна жал към страдащия брат го изпълва. Това състрадание обаче не е любовта към ближния; тези две чувства вървят в съвършено противоположни посоки: любовта към ближния иде от Бога като негова повеля и закон, състраданието отива срещу Бога — води към бунт против Него.

Яворов се старае да облекчи чуждото страдание и е готов да отрече и Бога, ако съществува Бог, защото вярва в правотата на човека и във възможността да му се помогне. Но когато страданието постига него самия, той се сблъсква с егоизма на човека и се убеждава в суетността на всяко състрадание . Той е сам, неразбран и непожален от никого; той страда, без някой да може да му помогне — и в своята мъка той узнава Божието наказание. Страданието му показва Бога. Стрелата затреперва в раната и простреляният дивеч вижда ловеца.

„Чрез твоята жестокост те познах“, се изповядва Яворов пред Бога и въззовава към Него:

В тези два стиха се крие като че ли едно противоречие. Бог се смята за източник на живота, нарича се творец и закрилник; учените твърдят, че човек е измислил Бога от страх пред смъртта; а ето Яворов проси от Бога смърт. За да разясним това противоречие, трябва да разберем отношението на Яворова към живота . Той схваща живота отрицателно, като една верига от страдания , от която няма никакъв изход, освен смъртта и унищожението. Неговата страстна изнурена натура (умората е една от главните теми на Яворова) жадува покой. Небитието му се представя за висше блаженство и „блаженството като велико на смъртта“ иска той от Бога.

Религията на Яворов с доста свои черти и особено със своя песимистичен дух се доближава твърде много до будизма . Това родство ще да е съзнавал и сам Яворов, щом като е нарекъл „Нирвана“ едно от най-хубавите си и най-характерни стихотворения.

Димчо Дебелянов е чувствувал върху себе си ръката на свръхестественото през целия си кратък и злочест живот — от „скръбните детски дни“ до оня момент през войната, когато един неприятелски куршум го поваля край Струма. Чувството на зависимост , което Шлаермахер възвеждаше в началото на всяка религия, лежи в основата на Дебеляновата лирика. Една чужда воля, по-силна от неговата, управлява действията му и го тласка през хиляди страдания към една неизвестна цел. Той е като че ли обсебен. Това състояние на обсебеност се е отразило в образите, с които си служи. Там той е „роб“, „неволник“, „пленен“, „затворен в тъмница“, не може „да развърне десница“, един „бързей“ го е понесъл нанякъде и той безпомощно е „отпуснал весла“.