Добри Жотев - Как Лесньо от зор стана тореадор

Лесньо повървя нагоре
със навехнат глезен,
после спря и промърмори:
„И какво излезе?
Цял ден жегата ме пѐче,
та ми чак додея,
слънцето залязва вече,
но козата де я?
Обещах си да не диря
леснини обаче,
ще замръкна най-подире
без коза, така че…

… Ех, да имаше тъдява
кон, на воля пуснат,
да го яхна и в забрава
волно да препусна.
Ще ме носи той далече
вредом из полята
и преди да падне вечер,
ще съзра козата.
А, Джелал?… Ей, юначага,
вятъра догоня,
той би могъл да надбяга
десет бързи коня.
Ами ако аз… такова,
сляза в долината!
… Точно тъй, ура, готово —
ражда ми главата!

В долината засияла
тайничко от дядо
ще намеря аз Джелала
в биволското стадо.
С малко хлебец надалеко
лесно ще го махна,
после неусетно, леко
бивола ще яхна.
Яхнал вече, без да слизам,
скритичко ще бръкна
и червената си риза,
бързо ще измъкна.

На тоягата на края
здраво ще я вържа
и тогава, както зная,
бивола ще лъжа.
Да, Джелалчо щом я зърне
с погледа си огнен,
без дори да се обърне,
гневно ще я погне…
Накъдето я извия
с моята тояга,
подир нея, кривнал шия,
и Джелал ще бяга.
Ще летя като стихия,
тука, там, отвъде
и козата ще открия,
дето и да бъде.“

И без много да се бави,
на уста със песен
към зелените морави
Лесньо се понесе,
слезе скоро в долината
бивола помами,
с малко хлебец във ръката,
с нежен зов: „Ела ми!“

Бивола го чу — изпуфка,
тежко се заклати,
Лесньо срещна го с милувка:
„На̀ ти залче, на̀ ти!“
Почна кротко да го чеше.
После… зад завоя.
Всичко стана, както беше
начертал героя.

Ето вижте през полята,
яхнал на Джелала,
Лесньо язди като вятър,
като бясна хала.
Във ушите му се блъска
въздухът и лудо съска,
пред очите му минават
хълмчета, стада, дъбрави.
На гърба на своя бивол
Лесньо смее се щастливо,
кара, кара все направо
и държи се здраво.

Ненадейно до баира
зърна микроязовира
и извика възхитен:
„Я, отсреща моя клен!
Че и шапката на клена
си кротува окачена,
леко вятърът я духа,
сигурно е вече суха.

Да я грабна аз навреме,
инак някой ще я вземе!

Тичай, черен великане,
славен фокус тук ще стане,
изпод клона ей така,
ще я дръпна със ръка!
Ей го клона, вдясно дай,
ниско, ниско… аай!“
Нещо мярна се отпреде,
Лесньо бързо се наведе.
Да, но клонът го удари,
на земята го стовари.

Нашият юнак простена
и прострян под клена,
твърде много понакълцан,
без да ще, захълца.
Дълго щеше тъй да плаче
нашето ездаче,
но съгледа, че Джелал
е към него полетял.
Носи се като вихрушка,
всеки миг ще го намушка!

Лесньо стана, стисна зъби,
от болежки се изгърби,
и решил да не умира,
полетя към язовира.
Де я лодката сега?
Там е, там е — до брега!
Без минута да умува,
скочи в лодката, заплува —
тъй с душа от страх примряла
той спаси се от Джелала!

Лесньо лекичко се клати,
дърпа тежките лопати:
лодката се полюлява,
а пък той се укорява:
„Де от срам да се укрия
след такава щуротия?
Та не мога ли аз — Лесньо —
да направя нещо свестно?

Да направя с ум и сръчно,
нещо… но такова, мъчно?

Да, например воденичка
край Братоева горичка?
Не, това ще е играчка,
дето всеки ще я смачка.
Да изпиша пред селкоопа
фирма дълга и широка,
та човек да я съглежда
чак от връх Надежда?
Да направя хълм от пясък?
Крушка със невиждан блясък?“
Мисли Лесньо начумерен
в синкавия здрач вечерен.
И реши… Но за това
в петата глава!