Добри Жотев - Как Лесньо от зор стана тореадор

И така момчето мило
стана истинско плашило!
Даже Шаро поразкрачен
в него диво се вторачи,
не можа да го познае
и насреща му залая.
А след туй какво да прави,
взе, че го остави.

Скита Лесньо, но без песен,
със душа сломена —
пътя му не ще е лесен
с таз глава ранена.
А пред него в маранята
някакви баири,
може би зад тях козата
трябва да подири.

Доста повървя, на края
стъпи горе Лесньо
и очите му омая
долина чудесна.
Посред нея зеленеят
хубави горички
в сенчестите храсти
пеят сладкопойни птички.
Сладък аромат разливат
ранозрейки круши,
сребърна река пенлива
кротко лъкатуши.

На брега й цяло стадо
биволи събрани,
биволарят — сгърбен дядо —
да пасат ги кани.
Лесньо си продума: „Братко,
слизай в долината —
все е виждал тоя дядко
някъде козата!“

И се спусна, както рече.
Но в дере трънливо
срещу него се изпречи
едър, черен бивол.
Гледа го с ненавист скрита,
тъпче страшно със копита,
гърчи врат и изсумтява —
нещо тук ще става!

Лесньо здраво се обърка
и от страх преглътна с мъка.
Но пред страшната угроза
все пак взе достойна поза
и като голям смелчага
вдигна тежката тояга.
Но тогава великана
сведе теме във закана,
като бесен изсумтя
и върху му налетя.

Сякаш тласнат от пружина,
Лесньо хукна за двамина,
запрескача през трънаци,
през долчинки, камънаци.
Бяга, бяга и не спира,
устреми се към баира,
изкачва се многократно
до върха му и обратно.
После свърна към реката —
тя посрещна го разлята,
но не бе дотам дълбока,
та я мина с два-три скока.

Да, но тоя дявол хищен
ще го стигне като нищо.
Ноздрите му разширени,
а очите — кръв червени,
мята тежките копита,
също черен танк връхлита.
Зад гърба му е на крачка,
още малко, ще го смачка.
„Дядо, де си — помогни!“
Фърц… И кривна във страни!

От бедата преголяма
отърва се с таз измама,
че задъхан исполина,
без да ще, напред отмина.
Лесно ли се в миг обръща
тежест колко цяла къща.
Нашият юнак изпъшка:
„То добре, че тъй изкръшках!“
Вдигна над очите длан
и се вгледа запъхтян.

Биволът снага извърна
и опулен пак го зърна.
Ревна пустият му бивол,
изсумтя зловещо, диво
и отново, майко мила,
го подгони с двойна сила.

Беж, крака, защо стоите —
Лесньо плю си на петите,
сбра последна сила мъжка,
скок встрани, и пак изкръшка.
Колко пъти тъй направи,
вече умори се здраво,
почна да го задушава,
даже да му притъмнява.

Трудно е така от зор
да си смел тореадор.

В тоя миг сред долината
той видя върба клоната.
Извъртя шест-седем кръга,
ловко бивола излъга,
метна се на клон изсъхнал
и спасил се, си отдъхна.
Бързо бивола се върна,
към момчето вирна бърна,
със чело върбата блъсна,
да, но беше късно.

Лесньо се спаси по чудо
от това животно лудо.
Понамести си торбата,
поогледа долината —
де е биволското стадо
и завика: „Дядо, дядо!“
„Кой е?“ „Аз съм, аз съм — Лесньо, —
гони ме животно бесно!“
„Лесньо, казваш, що за име?“
„Бързай, дядо, отърви ме!“

Стареца крака повлече,
погна бивола далече,
стрелна Лесньо със очи
и започна да гълчи:
„Гледай го, момченце мило,
пък прилича на плашило,
риза — знаят и децата —
се не носи на главата.
При това от кръв пропита!
Бивола затуй налита —
щом съзре боя червена,
бивол гони девет дена!“
„А, така ли?“ — Лесньо рече,
ризата набързо свлече,
облекчително въздъхна
и в торбичката я пъхна.
„Тъй е — слизай от върбата!“
Лесньо скочи на тревата.
„А сега със мен ела,
да отидем при Джелал!“

„Кой Джелал, добричък дядо?“
„Бивола Джелал бе, чадо,
оня бивол, дето днеска
щял да те приплеска.
Той е тих като мушица,
срамежлив като девица,
дразни го червено само,
но по теб червено няма.“
„Ще мирува той, така ли?“
„Да, дори ще го погалиш?“

Срещата с Джелал протече,
както дядото предрече.
Бивола трева си хрупа,
Лесньо леко го потупа,
после нежно го погали.
„Е, момче, сега видя ли?“
„Да, видях… но да те питам —
ти да си видял да скита
тука някъде самичка
моята добра козичка?
Не, не си, прощавай много —
да потеглям, хайде, сбогом,
че отиде си денят,
а пък имам път.“