Райко Жинзифов - Кървава кошуля

— Бабо! Слушаш? Опули ся,
нек си поприкажем
за твой, бабо, живот, помин,
за младо ти време.
Откъде си, кажи, бабо,
и от кое село?
Зло какво е тебе нашло,
зла каква година?
Що накарало е тебе
в градът ни да дойдеш?
Що си дошла ти самичка
без сина, без щерка
или немаш ти роднина,
иста кукавица?
Само стап си взела, торба
и повече нищо.
И що носиш в тая торба,
що има во нея?
Дали суха от хлеб корка
и лейка за вода?…
Каква тъга, каква мъка
тебе е сгърбила?
Защо охкаш, защо стенкаш,
сълзи защо рониш?
Тежок ли грех си сторила,
та си дошла овде
да отмолиш грех си в църква,
бога ти да смилиш?
Или болна имаш дома,
дошла си по вода,
вода светена, църковна,
болен да напоиш?…
Не бой ми ся, мила бабо,
не съм зъл човек я.
Разкажи ми твойт помин,
ядове и глоби,
милвам я да слушам, бабо,
приказки от баби… —
Крена глава стара баба,
крена, ся опули,
а из очи сълзи капат,
ронат ся кат бисер.
Ето една врела сълза
падна долу в земля,
чърна земля нея изпи
и дочека втора.
Гълтат баба врели сълзи
и земля них гълтат;
ено ред от жежки сълзи
накитил е клепки,
колку клепки — толку сълзи
редом, редом стоят;
гинит ред един от сълзи,
вторий ся показват,
гинит вторий, а ред другий
хвана себе место…
Лиет баба жежки сълзи,
како дъжд да върнит.
Натопила шарен ръкав,
бришит ги со левий,
натопила ръкав левий,
бришит ги с поли,
а на нейзин пояс висит
селска дълга кърпа:
тя натопена й беше,
и тя мокра.

Гиздави девойки градски,
веч вас стигна, чукна
европейска поразия,
френски луди моди .
И ви, гиздави момчета,
българчета градски,
гълтате ви думи,
и сто папагали ,
а не гледате как баба
врели сълзи лиет.
Денем, нощем плачит, стенкат,
никако не спиет.
Ако вам ви паднит тежко
от те мои думи,
не са, братя, те от злоба,
а от братско сърце.
Не сърдете ся на мене,
мене сиромаха.
Не сърдете ся на мене,
скитника без рода.
Не съм крив аз, ако слушам
овде на чуждина,
че ви тамо в България,
в бащина ми мила,
полудели сте по френски
думи и по моди .
Наша клета баба-майка
не ще френски думи,
ще тя, братя, лек и билка
да изцери рани.
Но нек ви досвършвам, братя,
приказ си за баба.

Крена глава стара баба,
крена, ся опули,
а из очи сълзи капат,
ронят ся как бисе.
Искат баба да говорит,
ядната не можит,
бъркат нейзе честа хълцка,
сълзи й горещи.
— Ядна бабо, писана ти бабо,
гледам твоя тъга,
гледам, бабо, тежко ти е
на душа и сърце.
Доста, бабо, плака, стенка,
избриши си сълзи,
разкажи ми твойт помин,
ядове и глоби.
Негли я ще да помогнам
на твоята мъка,
негли ще ти кажам како
тъга да отбиеш.
Разкажи ми се, що знаеш,
се, що мина през глава ти
во живот ти целий.
Турчин изгорил ти сърце
или чорбаджия ?
Или чума изморила
синове ти, дщерки?
Или огън изгорил е
къща ти и стока?
Лошо какво стигнало те
или клетва тежка?
Не бой ми ся, мила бабо,
не съм зъл човек я.
И кажи ми що ти носиш
в от козина торба?
Дали суха от хлеб кора
и лейка за вода?

Стара баба с дрехла ръка
крена бела кърпа
и избриши свой си образ,
очи, клепки, сълзи.
И издъхна глухо, тежко,
скърсти обе ръце,
па с глас слабий, жаловитий
начна да приказва.
Чуйте сега, о девойки,
българчета млади,
бабин приказ, нейни думи
и душевни тъги.

— Слушай, синко, слушай, милий,
бабини ти речи,
запомни ти харно, твърдо,
разкажи ги тейку.
Мож’ богат да е твой тейко
ил’ е чорбаджия ,
та ще можит да помогнит
на стара ти баба.
Ако ли не, кат пораснеш,
ког’ юнак ти станеш,
сърце ти кога затупа,
в жили кръв заврие,
негли, синко, ще отплатиш
на мой клетий кървник…
Много време и години
тежки, чърни, клети,
пълни с мъки, пълни с глоби,
минаха през глава,
докат я таква си станах,
како що ме гледаш.
Многу видох, многу знаям
и теглих я многу,
откак себе помнам, синко,
и до ден денеска
не съм видела ден ясен,
весела година…
Али се да ти разкаже
баба не умеет,
та и сълзи, синко, сълзи
сърцето ми кинат,
те мене не дават, синко,
сичко да припомнам,
те язик ми мен завързват,
та и време нема… —
Стара баба тук разгърна
от козина торба,
та измъкна стара баба…
Слушайте, девойки!
Та измъкна из торба си —
страх ме е да кажам.
Нек ви кажам! — Тя измъкна
кървава кошуля 1 1 Кошуля — риза , моми,
синовна кошуля!
Бе изшарена кошуля
от гърло до поли,
бе изшарена кошуля
сос кървави капки!
Капки кървави, о моми,
гъсти, та големи,
сърце ми от них застина,
очи, уста — неми!
Ядна, клета бабо-майко,
тежка ти съдбина!
Тежка ти година, бабо,
немаш вече сина!
Кървава кошуля, моми
гиздави, ся кълнам,
сам я видох с свои очи,
я сам я опипах!
Гледам я кошуля, гледам,
а баба ни плачет,
сълзи лиет, сълзи ронит,
охкат, стенкат, редит: