Луи Жаколио - Принцът пират

Смъртта на Гленор опечали херцога. Както стоеше смълчан до трупа на стария си слуга, глас зад гърба му го извади от мислите му. Харалд се обърна и неволно се дръпна назад от отвращение.

— Херцог Норланд — изрече гласът. — Имай смелостта да погледнеш делото на своите ръце. Онази там поне умря и вече не страда. Аз обаче по твоя вина цели двадесет и пет години съм подложен на ужасни мъки, които не могат да се опишат с думи.

— Кой си ти? — попита херцогът, видимо смутен.

— Аз съм Надод, твоят бивш крепостен, по прякор Червеноокия. Заради твоята жестокост се превърнах в същество, пораждащо отвращение у всеки, който ме види. Не ме ли позна?

Слугите се хвърлиха към бандита, за да го заставят да млъкне, ала Харалд с един жест ги накара да се отдръпнат. Синът му беше жив, беше се върнал и сега в сърцето на стария херцог имаше място за състрадание и прошка. Той нито веднъж не беше виждал Надод след наложеното му наказание и последствията от него безкрайно го развълнуваха.

— Назад, ратаи! — крещеше Надод. — Не пречете на осъдения на смърт да поговори с палача си, той има право на това.

— Кой ти каза, че си осъден на смърт? — продума херцогът.

— Нима не виждаш как здраво са ме вързали слугите ти? Въжетата са се впили в тялото ми.

— Развържете го! — заповяда херцогът.

— Не правете това, ваша светлост — позволи си да възрази Грундвиг. — Той се готви да ограби замъка и да изколи всички ни.

— Да, искам да отмъстя за себе си и за майка си, която умря от скръб и немотия.

— Развържете го! — повтори херцогът с тон, който не допускаше възражения.

— Но, ваша светлост… Уважаеми херцоже… — упорстваше Грундвиг — та той е замесен и в убийството на нашата…

Херцогът не го слушаше. Беше вглъбен в мислите си и си шепнеше:

— Синът ми се върна… Достатъчно кръв се проля… Стига вече… Днешният ден да бъде ден на опрощението.

Тъй като никой не искаше да се подчини, той сам сряза въжетата, които усмиряваха пленника.

Надод с удивление наблюдаваше Харалд. Колкото и да бе безсърдечен, злодеят се трогна от великодушието му, но само за миг. Дълго трупаната злоба отново го връхлетя с цялата си сила. Бандитът нито за момент не помисли за собственото си престъпление, а има ли нещо по-ужасно от това, да отнемеш от майката и бащата родното им дете? Не помисли и за мъката на стария херцог, който двадесет години не бе престанал да оплаква починалия си син.

Харалд откъсна от бележника си един лист, написа бързо нещо и го подаде на Надод.

— Вземи това и си върви. И тръгвай веднага, защото не отговарям за действията на моите хора. Помъчи се да станеш честен човек.

Червеноокия зачете:

До Банкерска къща „Рост и Майер“, Франкфурт. Благоволете да изплатите на приносителя сумата сто хиляди ливри. Незабавно.

Харалд Бьорн

Надод онемя в първия момент, но веднага след това ненавистта му пламна с двойна сила. Той с презрение хвърли бележката и побягна навън.

Хутор се втурна след него, но Харалд го спря:

— Не мърдай оттук! — извика херцогът.

Великанът се спря, изпълнен с нерешителност. За пръв път в живота си той беше готов да изрази негодуванието си, но Харалд го гледаше с хладен, открит поглед и слугата не посмя да направи друго, освен да се подчини. После се приближи до Грундвиг и сърдито измърмори:

— Само да ми падне тоя тип!… Херцогът си е загубил ума. Ще стане нещо, помни ми думата!…

Черния херцог бавно обходи с поглед присъстващите. Ничие лице не изразяваше одобрение, включително и лицата на синовете му.

Край Сигурдовата кула се простираше великолепна местност. Едмунд не искаше да влиза в пререкания с баща си и за да се успокои, бавно се изкачи по стълбата и излезе на върха на кулата, откъдето можете да съзерцава величествения пейзаж.

Отляво блестеше гладката тъмнозелена повърхност на морето — спокойно по това време, а отдясно с преливащите цветове на смарагда се разстилаше тучната равнинна степ. Отгоре синееше необятното небе, което залязващото слънце багреше със златисторозов цвят. На небосвода се открояваше широка небесна дъга, символ на покоя. Единият й край сякаш опираше във високите лапландски ледници, а другият бе потопен в укротения океан, там, където той се сливаше с небето.

Един по един при Едмунд се качиха и останалите; долу останаха единствено Олаф и баща му, който се бе отпуснал в едно кресло и подпрял глава с ръце, бе потънал в мисли. Младият човек също бе на път да се унесе в дрямка.