Луи Жаколио - Принцът пират

— Лодката вероятно вече ви чака, капитане — приключи Йоил.

— Върви при тях, синко — обади се пак херцогът. — Негодникът Колингуд сигурно ще побърза да се оттегли, а ти до довечера ще се върнеш в Розолфс.

— Татко, но моето място сега, в този опасен момент, е тук.

— Ние сме достатъчно хора, сине, и сме добре въоръжени. Имаме голямо преимущество пред бандитите, те имат само саби. Върви, момчето ми, не ни мисли нас. Не бива да напускаш другарите си в критичен момент.

Сърцето на капитана се сви от скръбно предчувствие. Той с неохота отстъпи пред бащината си настоятелност и тръгна, като заръча на братята си да пазят живота на почтения им баща.

Малко след това Фредерик Бьорн и Йоил възседнаха конете и препуснаха към брега, а свитата на Харалд, също на коне, бързо се отправи към Сигурдовата кула.

Конниците не бяха изминали и четвърт миля, когато чуха зад гърба си познат рев на мечка. Това беше техният любимец Фриц, неизменният спътник на Едмунд и Олаф при ловуването им в степта. Почувствал се забравен, огромният мечок се откъсна от синджира и с радостни подскоци и ръмжене се спусна след стопаните си.

В това време обсадилите Сигурдовата кула бандити, след като понесоха поражение с кладата си, продължиха да кроят планове как да пленят Хутор и Грундвиг и да освободят Надод Червеноокия.

Надод от своя страна започна да губи самоувереност поради дълго продължилата обсада. Беше му ясно, че всяка следваща минута е в полза на противниците му. В същото време бе разочарован от мудността на хората си, които така и не намериха начин да му съобщят каква част от нарежданията му са изпълнени.

Изведнъж, вслушвайки се в разговора на двама от бандитите навън, той изтръпна.

— Какво още чакат? — каза единият. — Да сложат малко барут и вратата ще стане на трески.

— Как, забрави ли, че Торнвалд изразходва всичкия барут за основната ни работа? — напомни му другият.

— Ами да вземат оттам тогава колкото е нужно. Иначе ще има да бездействаме неизвестно докога. Тя, онази работа, и без това няма как да стане.

— Кой ти каза, че са я изоставили окончателно!

— Сегвик, който пое изпълнението й след изчезването на Торнвалд, продължава да смята, че ще успеем да свършим основната си задача, дори нареди да не събираме повече дърва за огън. Каза ни само да останем да пазим кулата отвън. Е, да, но ако до довечера розолфци не се съберат тук, ние изобщо няма да можем да си свършим главната работа…

После Надод чу как бандитите хвърлиха на земята наръчи съчки и клони и стъпките им заглъхнаха нанякъде.

Ако в този момент Грундвиг, останал за пореден път сам с пленника, защото Хутор час по час се качваше на върха на кулата да наблюдава наоколо — та ако Грундвиг беше погледнал точно сега към Надод, щеше да зебележи страшното злорадство, изписано на лицето му, и сигурно би се замислил сериозно.

— Нищо ново! — съобщи Хутор, когато слезе отгоре. — Право да ти кажа, много се надявах по-скоро да забележат отсъствието ни и да тръгнат да ни търсят… Бандитите се отказаха от кладата. Престанаха да събират дърва и се отдалечиха вкупом на стотина крачки от кулата… Ще почакам още малко и ако никой от замъка не се появи, казвам ти, направо ще откъсна главата на Надод и ще си проправим път през тая обсада.

— Чудесно! — засмя се Грундвиг. — Ти ще си авангардът, аз — ариергардът, а в центъра… само разстояние между нас! Ха-ха-ха!

— Смей се ти! Според мен обаче е унизително да бъда обсаден от някакви си скитници, които дори нямат огнестрелно оръжие!

— А ние да не би да имаме, Хутор!… Е, ако бях силен като теб, бих приел предложението ти, но не съм и ти ще се окажеш сам срещу цяла глутница… Това би било лудост, не смяташ ли?

— Бъди сигурен, че ей с тая сопа мога с един удар да поваля петима и те…

Великанът изведнъж млъкна и се ослуша. Чу се далечен звук на рог.

— Идат! — радостно извика той. — Харалд дава сигнал!

Той бързо заизкачва стълбата към върха на кулата и почти веднага слезе обратно.

— Те са! — говореше възбуден той. — Херцогът със синовете си и още двадесет-тридесет конници… Какво ще кажеш, бандитите си плюха на петите, ни един не остана.

— Те не са хукнали от страх, Хутор — отбеляза Грундвиг, клатейки замислено глава. — Готвят някаква клопка, да знаеш.

Надод, вън от себе си от радост, закриви лице в такива грозни гримаси, че изглеждаше по-противен отвсякога.

След десетина минути вратата на кулата се отвори и пропусна херцога и двамата му синове Едмунд и Олаф.