Луи Жаколио - Принцът пират

— В кой замък?

— Не знам. Капитанът винаги казваше „замъка“, но името му така и не чух.

— Мислиш ли, че „Ралф“ ще бъде в безопасност там?

— И още как! Кораб с дълбоко газене не би могъл да влезе в пристанището поради малката дълбочина на канала, но „Ралф“ гази плитко. Само че входът във фиорда не е свободен, той е частна собственост на херцог Норланд.

— Е, тогава ще ти кажа, драги Алтенс, че младите хора, които ни спасиха тази сутрин, са синове на херцог Норланд и ни канят на гости.

По безстрастното лице на помощник-капитана не се изписа нито радост, нито почуда. Суровият моряк отвърна:

— Идва ни тъкмо навреме, капитане. Така ще можем да се скрием от крайцерите, без да изглежда, че бягаме.

— Заповядай да се вдигне котвата. Ако ще ходим, да тръгваме незабавно. Трябва да стигнем фиорда, преди да ни е видяла ескадрата.

Инголф се върна на палубата и обяви, че приема поканата; имал възможност да отдели четири-пет дни, без това да е в ущърб на поетата задача.

Олаф и Едмунд се върнаха на яхтата, за да се разпоредят за тръгване, а на „Ралф“ по заповед на Алтенс лейтенантите наредиха на матросите да заемат местата си.

След по-малко от час яхтата и пиратският кораб навлязоха в Розолфския залив. Яхтата плаваше напред, следвана от кораба. Когато наближиха скалите, Алтенс, който през цялото време наблюдаваше движението на ескадрата, видя, че в един момент тя смени посоката и тръгна към брега. Без да сваля далекогледа от очи, той затаи дъх, тъй като не знаеше дали промяната беше случайна или умишлена. Изведнъж на един от крайцерите светна огън и над вълните се плъзна пушечен изстрел. Несъмнено сигналът се отнасяше за яхтата и кораба: ескадрата имаше право да спира и да проверява срещнати кораби.

Изстрелът беше толкова далечен, че никой не го чу освен опитното ухо на Инголф, а огъня видя само Алтенс, който стоеше на площадката на мачтата. Когато той слезе оттам и отиде при капитана, за да му съобщи предположенията си, Инголф без никакво вълнение го попита:

— А видя ли от каква националност са корабите?

— Не мога да видя флага от такова разстояние, но съдейки по външния им вид, струва ми се, че са английски.

— Английски?! — извика Инголф. — О, само да ми се изпречат на пътя, ще им дам да разберат с кого си имат работа! Прати по-бдителен наблюдател горе на далекомера — те може и да спуснат лодка във фиорда.

Инголф влезе в каютата си. На „Ралф“ всичко се вършеше като на военен кораб: капитанът си имаше отделна каюта с кабинет и даваше заповедите си чрез старшия офицер, а се появяваше на палубата само в изключителни случаи.

Като остана сам, Инголф позвъни и нареди да повикат Надод. Ала този дивак беше изпаднал в такава ярост, че не беше лесно да го укротят. Имало бе случаи, когато Инголф се бе принуждавал да вика четирима матроси, за да отведат Надод в кревата, и той лично да седи до него, докато не се успокои. Такива сцени, разбира се, никак не бяха по вкуса на Инголф и той благоразумно се стараеше да ги избягва.

Как е възможно да се сдружат двама души, толкова различни по характер, произход и възпитание? Очевидно някакво тъмно дело свързваше капитана с Надод…

Подобни взаимоотношения не са особена рядкост и могат напълно да объркат представите на хората. Ако Олаф и Едмунд знаеха истината за „Ралф“ и екипажа му, те, разбира се, не биха се заели да ги спасяват от яростта на малстрьома, нито щяха да канят Инголф на гости… Но как можеха да знаят те всичко това?

Преди да вдигнем завесата, прикриваща тайните на престъпното приятелство на бандитите, и да пристъпим към драматичните събития, представляващи предмет на разказа ни, бихме желали да запознаем читателя с някои подробности за старата херцогска фамилия, към която принадлежаха Едмунд и Олаф и която Червеноокия тъй силно мразеше.

Причината за тази омраза също ще бъде разкрита на читателя.

Що се касае до Инголф, той знаеше за отмъстителните намерения на Надод, но и през ум не му минаваше, че те се отнасят именно за спасителите на „Ралф“ и екипажа му.

Едва ли някъде океанът представлява по-величествена гледка, отколкото край Розолфския нос, където се развиват описаните дотук събития. При най-малкия вятър от север навътре в морето се надигат огромни вълни, които с рев се хвърлят върху скалите, сякаш искат да ги откъртят от брега и да ги потопят в океана. При сблъсъка със скалите едни от вълните се разпадат на кипяща бяла пяна, а други се разбягват из близките фиорди на разстояние до петнадесет мили.