Луи Жаколио - Принцът пират

Силен вик прекъсна думите му — вик на дива радост или на нетърпима болка, който издаде Надод. По-вероятно на болка, тъй като Надод, олюлявайки се, пое към каютата си.

Като затвори вратата след себе си, Червеноокия нададе нов, тържествуващ вик и вдигайки огромната си глава, уверен, че никой няма да го чуе, занарежда на висок глас:

— Синовете на херцог Норланд! Да, те са! Моята ненавист го предчувстваше… А аз се безпокоях, че баща им ще ги прати на служба в руския двор!… Какво щастие, че не си казаха родовото име. Глупакът Инголф с неговото рицарство никога не би ми помогнал да им отмъстя… О, Харалд Бьорн, аз не само ще те разоря, но и ще ти отнема това, което ти е най-скъпо… Ти не ме пожали, когато майка ми се молеше със сълзи… И аз няма да имам милост към теб… Дълго чаках този момент. Когато работех под ударите на камшика в мрачните тъмници на Елсинор, от самоубийство ме предпази единствено надеждата, че рано или късно ще ти отмъстя, че твоите страдания ще ме излекуват, че твоето отчаяние ще ме удовлетвори… С тази надежда живях… О, радостен ден!… Няма нищо по-хубаво, няма по-сладостна музика от риданията и воплите на победения враг!

В тази минута Надод беше по-отвратителен от всякога: косата му се бе изправила като козина на настръхнал звяр, страшното му кърваво око се въртеше диво в орбитата си… Това не беше човек, а същинско чудовище, същинско страшилище от приказките… Люта ненавист душеше злодея и разяждаше сърцето му като гангрена.

По време на тази дива сцена в каютата на палубата се разигра друга, още по-интересна. Младият моряк, който се бе представил с името Едмунд, довърши прекъснатата си от Надод мисъл, отправяйки покана към Инголф да посети фиорда Розолфс и живописните му околности.

— Ще се радваме да ни дойдете на гости — прибави той. — Можем да идем заедно на лов за елени, мечки, вълци в обширните норландски равнини. С вас имаме общ език, тъй като и ние сме моряци.

Откритото, непринудено държане на Инголф и изисканата му външност разсеяха всички подозрения, които се бяха зародили у Едмунд.

— Предположих, че сте моряци — рече Инголф усмихнат, — защото обикновени любители не биха могли да управляват тъй добре яхта. Не ми се вярва все пак синовете на херцог Норланд да се впускат в далечни плавания…

— Грешите, капитане, ние с брат ми сме на служба във френската военна флота и сега сме в отпуск с правото да се върнем, когато пожелаем.

— Вие очевидно имате протекция, тъй като подобни отпуски, поне в шведската флота, се дават само на висшите чинове.

Младите моряци не отговориха, само се усмихнаха.

— И тъй, приемате ли нашата покана? — попита Едмунд.

Инголф не беше господар на времето си. Той и Надод имаха таен план, с който скоро ще запознаем читателя. Беше на път да отговори, че с голямо съжаление ще трябва да отклони поканата, когато към него почти тичешком се втурна Алтенс и доложи, че трябва спешно да говори с капитана насаме.

— Извинете ме, господа — обърна се Инголф към събеседниците си, но нали разбирате, службата не чака.

Младите хора се поклониха и капитанът тръгна с Алтенс към каютата си.

— Какво има? — попита той, щом като затвори след себе си вратата.

— Важна новина, капитане — започна Алтенс. — На югозапад се показа ескадра от шест военни кораба. Лично ги видях. Навярно търсят нас.

— Защо пък непременно нас?

— А какво ще прави цяла ескадра в Ледовития океан?

— Вярно.

— Дори и да не са по следите ни, сега могат да ни видят и да се втурнат след нас.

— Възможно е вече да са ни видели.

— Не са, защото щяха да са обърнати към нас, а те си продължават в същото направление.

— Накъде отиват?

— На запад.

— Ще рече, че се отдалечават от нас.

— Да, все още не ни виждат, но няма да мине и час и ще ни забележат.

— Е, и?

— Ще ни хванат като лисица в капан. Но ако ние… Впрочем аз ли да ви уча, капитане?…

— Говори, говори, не бой се.

— Ако не излезем веднага в морето и не използваме бързия ход на „Ралф“…

— То се знае, че „Ралф“ е превъзходен…

— Няма равен на себе си.

— Така е, но ще прибягна до това в краен случай, иначе всичките ни планове ще рухнат. Освен това бягството ни ще разкрие на нашите спасители какви сме, а не бих искал да го допускам поне в тази минута… Имам по-добро решение — продължи Инголф, след като помисли малко. — Познат ли ти е Розолфският фиорд?

— Плавал съм там в детството си, когато се учех на един малък кораб. Два пъти в годината карахме в замъка разни стоки.