Луи Жаколио - Принцът пират

Инголф потрепера, сякаш ток мина през него, и погледна Ериксон, който беше на пост в това време, за да му даде знак. И погледът, и жестът означаваха: каквото и да става, прибери Олдъм и не му позволявай да се показва.

И наистина беше наложително да се направи всичко, за да се предотврати срещата между писаря и моряците, тъй като тя би издала истината за „Ралф“. Защото трудно би могло да се оправдае посегателството на шведски военен кораб върху чиновник от английския бряг само заради нуждата от такъв служител.

Ериксон разбра направения му знак и тръгна към люка.

— Господа — обърна се любезно капитанът към спасителите си, правейки се, че не забелязва смущението им, — преди да се разделим, може би завинаги, позволете ми да ви предложа малка закуска…

— Един момент, капитане — прекъсна го единият моряк. — Кажете ми, как се казва онзи човек, който току-що надникна през отвора?

— Сегвик — без да се замисля, отвърна Инголф, — нашият домакин. Да не би да го познавате?

— Не, но той страхотно прилича на един англичанин, когото имахме случай да срещнем преди няколко години… Толкова прилича на него, че сякаш е той.

— Да, забелязах, че като видяхте Сегвик, нещо ви смути.

— Вярно, защото невероятната прилика на вашия домакин с онзи англичанин изведнъж ни напомни за всички перипетии около една тъмна, тайнствена драма, която ние с брат ми още не сме разкрили.

При тези думи очите на Надод светнаха като на тигър, готов да се хвърли върху плячката си.

„Ние с брат ми… — прошепна си Червеноокия. — Десет години от живота си бих дал, за да узная кои са тия двамата! Във всеки случай трябва да се уведоми Пегам… Каква ли роля би могъл да играе в тази драма идиот като Олдъм?“

— И вие решихте — продължи Инголф, — че тук сте открили едно от действащите лица на драмата?

— О, не! Онзи човек, който поразително прилича на вашия домакин, участва в цялата история като нищо неподозиращо оръдие. Но ние с брат ми се заклехме да открием истинските престъпници и да ги накажем.

„Само ако ти дадат време“ — помисли си Червеноокия.

Младият човек погледна към люка, където току-що бе видял главата на измисления Сегвик, но той зееше празен. Тогава погледът му машинално се спря върху Надод и като видя огромната ненавист, изписана върху лицето му, човекът потрепери, сърцето му неволно се сви от лошо предчувствие. Но това трая само миг. Надод забеляза какво впечатление бе направил и бързо се съвзе. Обръщайки се към Инголф, той му каза, че няма да дойде на закуска, тъй като не се чувства добре.

— Толкова ми е зле — допълни той, — че едва се държа на крака.

Думите му отклониха вниманието на младите моряци. Наистина какво значение можеше да има за тях този урод, когото виждаха за първи път? Ала и на двамата им се искаше час по-скоро да напуснат този странен кораб. Намираха го странен по много дребни наглед причини, каквито никой друг освен моряка не би забелязал. Така например в очи им се наби особената, едва доловима фамилиарност между офицери и матроси, нещо напълно немислимо на военен кораб. По-възрастният от двамата моряци даде знак на брат си. Другият разбра, че трябва да привършват вече със закуската. След като хапнаха няколко сандвича и изпиха по чаша вино, младите хора станаха, за да се сбогуват с капитана, когото смътно бяха започнали да подозират.

— Не смея да ви задържам повече, господа — рече Инголф, докато ги съпровождаше. — След такава бурна нощ и вие имате нужда от почивка, а навярно и близките ви ще се безпокоят за вас.

— Имате право, капитане — отвърна по-големият брат. — Обикновено ние правим дълги пътувания по море, но този път казахме на баща ни, че няма да се бавим, и сега той предполага, че сме на малка разходка в Розолфския фиорд.

Надод стоеше встрани от тях, превит сякаш от страшна болка, ала това беше преструвка от негова страна. Всъщност той бе наострил слух и внимаваше да не пропусне нито дума от разговора.

„Розолфският фиорд… — каза си той. — Няма ли да се сети тоя глупак Инголф да ги пита как се казват?“

Сякаш в отговор на мисълта му, за голяма радост на Надод, капитан Велзевул се обърна към моряците и рече:

— Надявам се, че няма да се разделим, без да сме се запознали. — И като се поклони, добави: — Капитан втори ранг Астор от шведската флота.

Младите хора вежливо отвърнаха на поклона и по-големият брат рече:

— Брат ми се нарича Олаф, а аз съм Едмунд. Ние сме синове на херцог Норланд. Ако не бързате да тръгвате, ще ни бъде много приятно…