Луи Жаколио - Изгубени в океана

— Господинът не е особено вежлив! — избърбори след него Пюжал.

В този момент Порник, облечен в ливрея, тържествено съобщи:

— Господин Кликстен, нотариусът!

Влезе около 45-годишен мъж, поклони се с тържествена вежливост на министерски чиновник.

„Нотариус — помисли Албер, — сигурно не е от веселите пиячи.“

— Господин Симон Пресак! — отново извести Порник.

Някогашният банков служител влезе малко смутен и вежливо се поклони на госта.

— Господин Жан Менгар!

Банковият чиновник приближи и приятелски се ръкува с Гроляр, после бегло хвърли поглед към Албер, когото навярно не познаваше.

„Дявол да го вземе! — помисли Албер. — Вижда се, че приятелят ми Хосе общува с най-видните хора на Париж. Какво веселие може да се получи с всички тези надути гости? Ако виното не е обилно, в тази компания може да се умре от скука.“

— Господин Соларно Теста! — отново доложи Порник.

„Е, най-после пристигна познат човек“ — помисли Албер.

— Господин Гастон Жонкер! — продължаваше Порник.

Името учуди Албер, той отлично помнеше каква тясна дружба свързваше този човек и Едмон Бартес. За момент неприятно съмнение се загнезди в душата му, но преди да направи някакъв извод, гласът на Порник възвести идването на нови гости: маркиз Лара Коело и Алтавила.

— Адмирал Льо Хело! — особено тържествено извика Порник и се отмести, за да пропусне адмирала.

— Господа, сега всички сме тук — каза Гроляр и благодари за отзивчивостта на всички присъстващи да се отзоват на поканата му. — Бях уверен, че ще дойдете, защото се касае за поправянето на една голяма грешка. В такъв случай порядъчните хора никога не отказват подкрепата си.

Албер слушаше и гледаше околните с чувство на необясним страх, а те го наблюдаваха от своя страна с нескривано любопитство.

— А, това е капан! — викна той ядосан и се опита да си тръгне.

— Предупреждавам ви — каза Гроляр, — че всяка съпротива е безполезна и вие ще си тръгнете оттук чак след като отговорите на въпросите ни. Някога беше извършена кражба и преди 10 години бе осъден на каторга един невинен човек… Сега аз ви питам кой е истинският крадец и как се казва той?

— Това няма да ви кажа!

— Нека е така, защото все пак виновникът е в ръцете ни.

— Аз не съм съгласен да говоря пред някакъв тайнствен съд и ще се оплача, където трябва.

— Ще се оплачете на братовчед си, главния прокурор на парижкия съд.

— Да! Той ще може да ме защити!

— Имайте предвид, че сам Прево Лемер ме натовари да намеря крадеца. Аз съм полицейски агент и всички тези господа, които са събра-ни тук, знаят това.

Последните думи паднаха като гръм върху главата на Албер, той пребледня и студена пот изби на челото му.

— Признайте, нещастнико! — извика Лара Коело, а Гроляр продължи:

— Всички, засегнати дори и малко от това дело, са налице. Виновникът рано или късно ще излезе наяве!

— Не с ли имало и съучастник? — попита адмиралът. — Някой ми каза, че той си е признал.

— Кой? Жюл Сеген? — обезумял попита Албер.

Замаян от възможността човекът, когото ненавиждаше, да се провали заедно с него, Албер Лемер разказа цялата история и сочеше зет си като основен виновник за нещастието на Бартес. Когато свърши, Гроляр каза:

— Сега напишете това, което ще ви продиктувам!

„Аз, долуподписаният Албер Прево Лемер, доброволно, без принуда, заявявам в присъствието на… че моят зет Жюл Сеген и аз заедно откраднахме един милион франка. За кражбата бе обвинен и осъден Едмон Бартес, тогавашен главен касиер в банкерската къща на Жюл Прево Лемер и С-ие.“

— Добре, това е началото на изкуплението — каза Гроляр и като се обърна към останалите, добави: — Господа, предстои ни изпълнението на още един дълг, затова бъдете любезни да ме по-следвате!

Времето бавно минаваше. Жюл Прево Лемер, племенникът му, главният прокурор и Жюл Сеген се бяха събрали в салона на дядото и поглеждаха часовника. От време на време госпожа Лемер поглеждаше към стаята на болния и отново като сянка се скриваше безшумно.

— Знае ли синът ми, че го чакаме? — попита болният.

— Три пъти изпратих да го викат — отговори Жюл Сеген, — но не го намериха. Всъщност понякога той се губи по цели седмици. Все пак му оставих бележка, че присъствието му е от голяма важност.

— Само да не го е сполетяла някаква неприятност — забеляза прокурорът.

— Ами — намеси се Сеген, — както винаги гуляе някъде.

В този момент в стаята влезе слуга и подаде бележка на прокурора.