Луи Жаколио - Изгубени в океана

С помощта на Люпен, който се сближи с домашната прислуга на Лемер, Гроляр разбра, че госпожа Стефани Сеген негласно се е разделила с мъжа си и живее при родителите си — изоставена и забравена.

Когато Едмон узна за горчивата съдба на нещастната млада жена, сърцето му се сви от съжаление към нея.

— Всичко трябва да забравя, ако искам да се приготвя за мъст — каза си той.

Освен Гроляр с делото активно се захвана и адмирал Льо Хело, който, едва уредил своите работи в морското министерство, изцяло се зае с оправдаването на Бартес.

Без да съобщи за намеренията си на никой, той отиде у Прево Лемер и настойчиво поиска да го види.

Лемер бе ужасно остарял, лицето му — потънало в бръчки, само очите му бяха запазили предишния си блясък. Той седна в дълбоко кресло, заобиколен от съпругата си и дъщеря си. Адмиралът открито започна да разказва за целта на посещението си.

— Драги Лемер — каза той, — ако не ви познавах като безупречно честен човек, не бих си позволил да ви безпокоя… Но вие сам ще разберете, че вече ми е невъзможно да отлагам визитата си. Аз дойдох да ви помоля за помощ, за да се поправи една голяма несправедливост.

— Несправедливост? Не разбирам, адмирале!

— Говоря ви sa Едмон Бартес.

При това име старият банкер неволно трепна, а върху лицата на двете жени се изписа съчувствие.

— Едмон Бартес — с мъка повтори болният. — Ах, ако той беше сега при нас, всички нещастия, които ни заплашват, биха изчезнали. Но защо той измами доверието ми и се провини?…

— Провини! — остро го прекъсна адмиралът. — Не е истина! Аз съм уверен, че вие също не вярвате в неговата вина.

— Но съдът реши!

— Съдът! Нима това е първата съдебна грешка! Несправедливото му решение трябва да се ревизира и вие сте този, който честно ще заяви, че Едмон Бартес не ви е ограбил!

— Да, но сега Бартес е избягал от каторгата и никой не знае къде се намира.

— Аз зная. Когато ескадрата, която командвам, преминаваше океана, аз го срещнах на един остров. Не можех да не му повярвам. Той сега е свободен, но за човек като него какво означава свобода без честно име? Всъщност точно вас той обвинява като главен организатор на чудовищната несправедливост.

— Мене?

— Да, вас!

— Само това ми липсваше! Кажете, адмирале, способен ли съм на такава постъпка?

— Не, приятелю, и аз често го повтарях на вашия бивш касиер. В това дело има някаква мрачна тайна, която скрива истината.

— Ние всички обичахме Бартес като наш син, пък и той споделяше същите чувства. Вътрешното ми убеждение беше, че той е невинен.

— Разбирам ви, станал сте жертва на съдебните перипетии, на бездушното и безмилостно красноречие на прокурора.

— Сега, когато присъдата е произнесена, какво мога да направя?

— Надникнете в дълбините на душата си, попитайте съвестта си и ми отговорете виновен ли е Бартес или не?

— Невинен е! — каза госпожа Прево Лемер. — Невинен! Казвам го пред всички ви! — извика Стефани.

Болният закри с ръце лицето си и дълбоко въздъхна.

— Невинен… невинен е. Само ако имах и най-малкото доказателство, което да ме насочи към истинския виновник, даже и да е член на семейството, бих постъпил, както ми диктува съвестта. Дните ми са преброени и не желая да умра с такъв грях на съвестта си.

— А писмото на Бартес? Нима то не е доказателство? — забеляза Стефани.

— Уви, то бе само протестна заплаха.

— Не, не заплаха, а вик на негодувание и жажда за справедливост!

— Какво особено има в писмото? — попита адмиралът.

— Ето, четете! — каза госпожа Прево Лемер, извади отворен плик и го подаде на гостенина.

Писмото на Едмон бе написано преди изпращането му в Нова Каледония.

„Г-жа Жюл Прево Лемер, Париж.

Служих при вас 14 години с преданост и искреност, никога не съм ви лъгал. За благодарност вие ме изпращате на заточение тогава, когато съвестта ви говори, че не съм виновен. Ако някога мога, няма да ви съжаля, както вие не съжалихте баща ми. Тази вечер напускам Франция и няма да ме видите повече в пределите и.“

— Когато човек е невинно обвинен, естествено е да се озлоби… Аз познавам Бартес, той е благороден човек и когато разбере, че сте били заблудени, той всичко ще забрави и ще ви прости.

— Възможно ли е да се ревизира делото в негово отсъствие?

— Да, ако истинските крадци бъдат открити.

— Ако е така, аз ще изпълня дълга си. След няколко дни може вече да бъде късно.

Двете жени не можаха да скрият сълзите си.

— Гръм и мълния! — избърбори адмиралът, също просълзен. — Против тези хора Бартес се подготвя да насочи чудовищната си мъст. Не, няма да го допусна!