Ашли Сноу - Мод

— Пусни ме! — опита се да изреве Джеръми през стиснатото си гърло.

— Я го виж какъв е дребосък! Не знам дали капитанът ще го иска — със смях се обади трети войник.

Мъжът, който държеше Джеръми, го вдигна още по-високо.

— Диша, нали? Другото не е важно. Трябва да наберем нужната бройка.

Той изведнъж го пусна долу, после го дръпна силно за ръката и го затегли към вратата. Джеръми се извъртя яростно.

— Никаква проклета тайна няма да успее да ми от…

Войникът се изсмя.

— Какво има? Не искаш да изпълниш дълга си към Бога и краля ли, а? Лошо, много лошо!

Блъсна Джеръми към стената, но той размаха ръце, нахвърли се върху него и успя да удари великана право в стомаха.

— Ах, ти, малък негоднико! — изпъшка войникът и бутна Джеръми към стената, като удари главата му в една от дъбовите греди. Краката и ръцете му отмаляха и стаята заплува пред очите му. Почувства как отново го сграбчиха и тласнаха напред. Последното нещо, което си спомняше, преди лелеяната забрава да го погълне, бе светлината, която подобно на лунни лъчи осветяваше паважа.

За изненада на Мод Алън бе приготвил кола. Не бе посмял да я докара пред вратата и я беше оставил в края на улицата. Той набута Мод вътре, извика на кочияша накъде да кара и се качи до нея.

Мод позна адреса.

— Защо отиваме към крайбрежната ивица? Там ли се е изгубил Джеръми?

— Не се е изгубил. По-лошо. Насила е бил зачислен в армията. Пиел в една от онези долнопробни кръчми, когато нахлул един отряд за насилствено вербуване на войници и подбрал всички, които можели да ходят. Ще отплават, когато настъпи отливът, и трябва да попълнят редиците си.

— В такъв случай не е убит или мъртъв. Когато ми каза, че е изчезнал, се опасявах от най-лошото.

Лицето на Алън бе сериозно.

— Още не е мъртъв, но ще бъде. Познавам добре Джеръми. Умен е, но няма нужната закваска, за да издържи едно пътуване до Индия, а още по-малко — живота в армията. Гарантирам ти, че ще е мъртъв до един месец.

Очевидната загриженост на Алън едновременно учуди и развълнува Мод. Знаеше, че двамата мъже са приятели, но никога не бе подозирала, че Джеръми значи толкова много за Алън. Тя отвори уста да му каже, че армията не отива в Индия, но той я пресече, преди да е успяла да каже нещо.

— Сега, ето какво искам да направиш. Ще изиграеш най-голямата си роля в живота! Ще отидеш на онзи кораб и ще кажеш на армейския капитан, че си жената на Джеръми, че имате десет деца и, че те ще загинат от глад, ако не му позволят да се върне вкъщи. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Мисля, че да. Но дали ще ме изслуша? Дали в армията позволяват на някои мъже да избегнат насилственото вербуване поради семейни задължения?

— Във флота не, но в армията… Просто не знам. Но си струва да опитаме. Трябва да направим нещо. Няма да допусна това да стане! Няма! Хайде. Да се поупражняваме малко. Представи си, че аз съм офицерът, а ти опитваш да спасиш съпруга си.

Уточняваха подробностите по нейната история, докато колата се клатушкаше по тъмните улици към крайбрежието. Когато спря срещу огромния полюшкващ се върху вълните силует на закотвената шхуна, тя се бе вживяла почти до истински сълзи.

Увери се, че ще й трябват, за да успее да убеди дежурния офицер със студени очи. За щастие на палубата имаше още няколко от неговите хора и тълпа моряци с плитки. Те с нетърпение очакваха отлива. Бе очевидно, че след половин час ще са вече на път.

Мод се хвърли към дежурния офицер. Като ридаеше, умоляваше, падаше на колене и после увисваше на ръката му, тя го призоваваше да остави бедния й съпруг на брега. Офицерът се освободи от нея.

— Кой пусна тази жена на кораба? — извика ядосано той на помощника си.

— Тя ме избута — отвърна той. — Опитах се да я спра.

— А ти кой си? — обърна се капитанът към Алън.

— Братът на тази нещастна женица. Трябва да й повярвате, господин капитан. Това страдащо семейство има нужда от баща.

Офицерът махна с ръка и един огромен сержант пристъпи напред.

— Къде е този човек? Този… Джеръми Оукс?

Сержантът се наведе към него и отвърна тихо:

— Долу, сър. Той дойде на кораба леко… леко ранен. В главата.

Мод усети Как Алън сграбчи ръката й, и зарида високо.

— Спрете тази врява! Човекът положил ли е клетва?

— О, да, капитане. Това бе първото нещо, което направи.

— Тогава нищо не мога да направя. Вашият съпруг е в армията, госпожо, и ще трябва да приемете този факт. Така нареченият ви „брат“ изглежда здрав. Нека той се грижи за бедното ви, страдащо семейство. А сега и двамата напуснете кораба. Смятаме да отплаваме.